Той скочи…

Някакво трополене я накара да погледне нагоре, но видимостта през предното стъкло беше ограничена и всичко, което видя, беше малко сняг, който се срина надолу.

Тя току-що бе говорила с централата. Проверката на номера на автомобила не даде особен резултат. Фирмена кола, регистрирана на ArgosEye АД с адрес една от Хьотори сградите. Оставаше да види дали самата кола ще и даде някакви следи. Отвори вратата и слезе от шофьорското място.

На тротоара на няколко метра встрани от нея падна още сняг, но тя не му обърна внимание.

Разтърсването беше тежко и тънката коприна се вряза в замръзналите му ръце. Той усети как някой дърпа лентата, погледна нагоре и видя Елрой да виси превит над парапета няколко метра нагоре. Няколко секунди се олюляваше покрай фасадата като шибана гола кукла на конци, докато те се опитваха да го изтеглят.

После успя да освободи ръцете си и прелетя последните метри надолу към балкона. Приземяването беше значително по-меко от предното, но до този момент краката му вече бяха толкова вкочанени от студ, че едва забеляза разликата. Не прахоса време в блъскане по прозорци. Преследвачите му не бяха идиоти и дори ако противно на очакванията някой го пуснеше в апартамента си, те щяха да го пресрещнат на входната врата.

Улицата беше на около още шест метра под него, но балконът, на който се намираше, беше най-долният. Той тръгна, залитайки покрай фасадата, опитвайки се напразно да намери изход.

И тогава видя навеса на ресторанта на първия етаж.

Тя се опита да надзърне през затъмнените прозорци на задната седалка, но въпреки че сви ръце около очите си, това беше почти невъзможно. Предните седалки не бяха проблем, но там, за съжаление, нямаше нищо, което да представлява интерес. Две хартиени чаши за кафе и вчерашните вечерни вестници, това беше всичко.

От студа и се приходи още повече до тоалетна и тя реши да потегля.

В следващия миг върху покрива на колата се изтърси тяло.

Той сънува птица.

Черен пустинен гарван с огромни криле, който се устреми към него, докато той стоеше там, на покрива. Видя го да приближава, вдигна инстинктивно ръце пред очите си и направи няколко крачки назад.

В следващия миг се прекатури от ръба. Падаше в slowmotion между фасади на сгради, чиито прозорци се бяха превърнали в гигантски мигащи монитори. Посланията им го заляха, изпълниха главата му. Почти го накараха да забрави земята, която се приближаваше все повече.

И най-накрая точно преди мозъкът му да разбере какво щеше да се случи. В мига, преди в съня тялото му да се размаже на асфалта…

Той се будеше и заспиваше и мина доста време, преди да успее донякъде да се ориентира. Леглото му беше познато, както и стаята, в която се намираше. Страшно познати и той за кратко си помисли, че продължава да сънува. Но после болките го настигнаха. Вярно, човек можеше да изпитва болка и насън, но това тук си беше the mother of all pains…

Главата, диафрагмата, чаталът, ръцете, бедрата, стъпалата и дланите. На практика нямаше място, където да не го болеше. Следователно беше буден. Въпросът беше как, за бога, се бе озовал тук?

Вратата се отвори бавно и едно познато лице надникна вътре.

— Здрасти, Хенке — каза тя тихо.

Тя трябваше, разбира се, да го откара директно в спешното. Но той я беше умолявал да не го прави.

— Без болници, моля те… Свършено е с мен, ако ме вкарат в регистъра. СВЪРШЕНО, разбираш ли!