Шрифт:
Fuuck!
Щом отвори очи, засмяното лице на Елрой влезе в кадър.
Тия момчета наистина не се шегуваха. Но колкото и да бе странно, най-силното му чувството в момента вече не беше страх, а по-скоро…
Тъга?
Като че беше тъжен, че е разочаровал Филип?!
Fucked up!
— Явно не съм се изразил достатъчно ясно, Хенрик. Говориш, когато ти разреша, разбрано?
HP кимна.
— Добре! Както разбираш, сега знаем всичко за теб. Меко казано, имаш репутация.
Филип го изгледа продължително и HP прехапа език, за да потисне импулса да отговори. Но определено не смяташе отново да достави това удоволствие на Елрой. Онзи изглеждаше почти разочарован, наведен над краката му с кабел във всяка ръка.
— Както може би знаеш, фирмата ни преминава през много деликатен период — продължи Филип. — По света се случват неща, които са от голямо значение за нашето бъдеще. Има сили, които се опитват да ни спрат, Хенрик, и най-добрият начин да го направят би бил да изпратят някой като теб. Хитър безскрупулен човек, готов да направи почти всичко, стига то да е в негов интерес, разбираш ли какво имам предвид?
HP отново кимна.
— Хубаво, значи се разбираме…
Филип звучеше доволен и странно, но това почти зарадва малко HP.
— Тогава се връщаме на първоначалния ми въпрос: кой те изпрати да проникнеш при нас и каква точно е мисията ти?
Но какво, за бога, правеше Хенке там?
Откога беше в Швеция и защо не се беше обадил?
Кой всъщност беше мистериозният Йон и каква беше връзката му със злочестия и малък брат?
Изпиукване от телефона прекъсна спиралата на мислите в главата и.
Ама че наконтена беше вчера. Ново гадже или?
Старото знае ли за него?
Сърцето и заби малко по-бързо и тя не можа да не се огледа и да провери внимателно във всички огледала.
Но още беше ранна неделна сутрин и по улицата не се мяркаше нито една кола или дори уморен човек с куче.
Тя скролна нагоре до номера на подателя и обмисли няколко секунди какво да прави. Още гневни отговори едва ли щяха да помогнат, вече беше пробвала. Но от друга страна, тактиката просто да го игнорира също не работеше. Трябваше да направи нещо по въпроса, нещо, с което да му даде да разбере веднъж завинаги.
Тя отвори друго меню в телефона и след няколко неопитни кликвания пусна браузъра. Отне и почти десет минути да намери информацията, която търсеше.
БАМ!
Този път ударът беше високо в слабините. Изкара му въздуха, коремните му мускули се превърнаха в сгърчен пакет и за няколко секунди си помисли, че ще се напикае. Сълзи течаха от очите му, докато спазмите бавно преминаваха в тъпа болка. Деба, как болеше! Още няколко такива електрически удара и щеше да е готов за клиника за хронично болни.
Но Елрой изглежда се целеше още по-високо.
— Следващия път ще са ташаците — ухили се той.
No shit, Sherlock, кой би предположил…
Странно, но продължаваше въобще да не е толкова шубелисан, колкото би трябвало да бъде. Беше го страх, спор нямаше… Но не беше така панически шибано изплашен за живота си, както долу в Дубай.
Разбира се, дванадесетволтов акумулатор доказано можеше да причини дяволска болка, a jumpstart в топките далеч не беше нещо, което очакваше с нетърпение, но във всеки случай от това не се умираше.
Или поне така мислеше…
Той подръпна внимателно копринените ленти. Предимството на дивите му конвулсии беше, че всъщност накараха примките около ръцете му да поддадат малко и възвръщайки си постепенно контрола върху крайниците, той се опита незабелязано да ги разтегне допълнително.
— Е, Хенрик, значи искаш да повярваме, че си решил да проникнеш във фирмата изцяло по свое усмотрение? Че си облякъл фалшива идентичност само защото изведнъж те е сполетяло огромно желание да си намериш работа…
Двамата мъже до леглото се усмихнаха подигравателно един към друг и HP се възползва от възможността да поработи малко върху примките.
Прикритието му беше изгърмяло, те знаеха как се казва, но въпросът беше какво още бяха успели да открият през нощта? Знаеха ли, че той беше Играч 128, човекът, натопен за смъртта на Анна, или се бяха задоволили с идентифицирането му като Хенрик Петершон?
Трябваше да запази хладнокръвие, да ги накара да изиграят картите си и в същото време в собствената си история да се придържа възможно най-близо до истината, така че да звучи достоверно.