По дяволите, ама че студено!

Почти беше пренебрегнал факта, че все още беше гол. Навън сигурно беше минус пет-десет градуса, а освен това духаше. Той погледна бързо през рамо, но засега бягството му беше незабелязано. Надзърна над парапета на терасата.

Деба че високо! Пет етажа до улицата и никаква следа от човешки живот там, долу. Скапаният Йостермалм! Мнозинството от жителите тук бяха вече с единия крак в гроба, а останалите вероятно празнуваха Коледа „извън града“, което означаваше малък замък в Сьормланд или имение в архипелага…

И къде беше полицията, когато за разнообразие ти потрябваше?

Вратата на терасата внезапно се удари с трясък зад него.

Новините от Мике звучаха обещаващо, но точно сега имаше да мисли за неща от по-практичен характер. Пикаеше и се от доста време и сега мехурът така я стягаше, че вече не можеше да стои мирно. Нямаше отворени магазини наблизо, а мисълта да клечи в канавката на минус шест градуса не я привличаше особено.

Значи трябваше да напусне поста си поне за петнайсетина минути. Не беше най-благоприятното решение, но нуждата не признаваше закони.

Тя запали двигателя, превключи на скорост и подкара бавно, слизайки от тротоара. Продължи покрай неправилно паркирания мерцедес на червенокосия и тъкмо щеше да завие надясно към „Страндвеген“, когато изведнъж промени решението си.

Вместо това направи широк обратен завой и спря точно зад големия мерджан. Може би беше полицейски инстинкт или който както иска да го нарече, но нещо и каза, че беше добра идея да се приближи малко повече до онази кола, преди да отмине.

Тя дръпна ръчната спирачка и извади мобилния си телефон.

Елрой се втурна през вратата право към него.

Без да се замисли, HP се прехвърли през парапета. Два метра по-надолу малко по диагонал имаше балкон и ако се провесеше от едно от перилата, може би щеше да успее да се смъкне дотам.

Обърна се с лице към терасата, пребори се със страха и отпусна хватката около парапета и в мига, в който Елрой се хвърли към него, направи лек скок и остави тялото си да падне право надолу.

Но не беше преценил скоростта. Студените му пръсти не успяха да се задържат и вместо да увисне на ръце от долния край на перилата, той падна почти директно.

Приземи се върху малка пряспа, но ударът все пак беше достатъчно силен, че да му изкара въздуха. Трябваха му няколко секунди да се съвземе и когато отново погледна към горната тераса, там вече не се виждаше никой.

Сега бързо да се маха оттук!

Балконът беше продълговат и минаваше покрай по-голямата част от фасадата на сградата. Той тръгна по него, минавайки покрай няколко прозореца, докато стигна до голямата врата. Студът щипеше кожата му, тялото го болеше както от приземяването, така и от по-ранната електрическа обработка и той се хвърли към стъклото, блъскайки по него с две ръце.

Изплашено лелчесто лице изникна от вътрешната страна.

— Отвори! — извика той. — Отваряй, по дяволите, проклета бабичка!

Лелката не се помръдна.

Той самият би ли отворил вратата на чисто гол мъж, приземил се върху балкона му?

— Отворете, моля ви, госпожо… — пробва той.

Изведнъж лелята изчезна. Той направи две крачки назад и погледна през ръба.

Два етажа по-надолу имаше подобен балкон. Щеше ли…

Той се върна обратно до прозореца, притисна лице към стъклото и вдигна ръка, за да заблъска отново. Но вместо това отстъпи бързо назад към парапета, след като Филип Аргос ненадейно се взря в него през вратата.

— Не прави глупости, Хенрик — извика Филип, докато ръчкаше дръжката.

Появи се лицето на лелката, тя показваше как работа предпазното заключване за деца. Зад нея се мерна още един тъмен силует. Сигурно Елрой.

HP прехвърли напрегнато крак през парапета. Тялото му се вдървяваше все повече и той усети, че сетивността беше напът да изчезне от пръстите му.

— Замисли се, Хенрик… — призова го заглушеният глас на Филип от другата страна на вратата.

Той имаше право, никога нямаше да се получи. До долу имаше шест-седем метра и дори ако противно на логиката този път успееше да се провеси на ръце, пак му оставаше солидно падане.

Филип и лелката изглежда почти се биеха кой да се добере до дръжката. Имаше максимум две секунди време за размисъл.

Изведнъж той забеляза копринената лента около единия си прасец. Наведе се, за да я освободи. Странно, но успя почти с лекота да я издърпа покрай стъпалото. Сигурно се дължеше на студа.

Пъхна лентата между летвите и омота двата края около ръцете си. После прекрачи парапета и приклекна.

Вратата се отвори с трясък.

Тела се запрепъваха навън в студа. Хлъзгащи се крака, псувни, ръце, протегнати към него.