С други думи, всичко би трябвало да е спокойно. Въпреки това се разходи до стоянката за таксита, която беше на нивото на улицата. Мота се при будката, докато чу малкия влак да се задава с дрънчене по моста Лидингьо и изчака до последната секунда, преди да заспринтира нагоре по стълбите.

Макар че спринтира беше силно казано. Тялото продължаваше много да го боли и му липсваше обичайната пъргавина в крачките. Инфрачервеният датчик изглежда беше повреден, защото само десетина сантиметра го разделиха от това да бъде гилотиниран между плъзгащите се врата, когато, залитайки, излезе на перона.

Скапаният стокхолмски градски транспорт!

Не беше се возил по линията „Лидингьо“ сигурно от пет години, не и откакто Класе имаше гарсониера под наем горе в Ларшбери и понякога си правеха афтърпартита там.

Всичко си изглеждаше същото, горе-долу като декор от Филмстаден 94 . Виненочервени миниатюрни плюшени седалки, благородна дървесина и метални предупредителни табелки под всеки прозорец с анахронични надписи като Молим Ви да се въздържате да се навеждате през прозорците. И миришеше, и изглеждаше като филм от петдесетте.

Той слезе от влака една спирка преди целта си, запали цигара и се разходи през остатъка от пътя. Вървеше по тихите улички между вилите, където падащият сняг заглушаваше всички звуци.

Свещници, коледни лампички или ТВ-екрани хвърляха светлина чак до пътя.

Къщата и беше най в края на една задънена алея и за всеки случай той провери паркираните покрай тротоара коли. Само по две от тях нямаше почти никакъв сняг, което означаваше, че са били паркирани през последния половин час. И двете бяха празни. Останалите коли бяха дотолкова затрупани, че трябва да са стояли там поне денонощие, и ако някой стоеше на пост вътре в тях, той щеше да е както замръзнал, така и сляп за околния свят.

За по-сигурно все пак пое по заобиколен път, избра съседната улица, след което се затътри по зле изгребаната велоалея, която свързваше краищата на двете улици, и така най-накрая се приближи до нейната къща.

Трептенето на свещи от два от прозорците означаваше, че тя най-вероятно си беше вкъщи. Той огледа за последно тъмната улица. Всичко изглеждаше спокойно.

Звънна. Чу в хола да се приближават стъпки, зад заскреженото стъкло се появи черна сянка. После ключалката изшумоли.

— Очаквах да се появиш… — каза тя и се усмихна.

Значи онзи мръсник не се отказваше?

Или Тобе не му беше казал нищо за срещата им, или Петер Глад беше от типа, който не взима предупрежденията на сериозно. Но може би зависеше откъде идва предупреждението?

Тя отдели няколко минути, за да си създаде потребителски профил, след което написа кратко изречение, провери го повторно за правописни грешки и натисна „Изпрати“.

Идиотът във всеки случай трябваше да схване поне това послание?

Странно, но тя просто го пусна да влезе без никакви въпроси. Предложи му чай и го настани на канапето.

Къщата беше съвсем обикновена седемдесетарска барака, но пък интериорът беше малко странен. Бял гланц и яйчна темпера, както и някакви абстрактни шарени картини, висящи по стените, или пък облегнати покрай первазите на пода.

А над всичко това се носеше слаб дъх на ленено масло и тамян. Цялото място създаваше усещане за instant mindfulness 95 и се допълваше от лампи, светещи нагоре, и мистериозни бебешки играчки по тавана. Липсваше само микстейп със звуци от китове. Хелмут Лоти интерпретира Моби Дик — Абсолют Шаму 96 или нещо в този дух…

— Чудиш се защо не съм по-изненадана… — каза Моника Грегершон, когато се върна с малък дървен поднос, където за място се бореха две чаени чаши и няколко сладки.

— Мм…

Той взе чая и духна, но бе принуден да остави чашата, за да не си изгори пръстите. Чаши без дръжки, сигурно бяха много фън шуй, но не и особено практични, стига човек да не беше предразположен към мазохизъм.

— В теб имаше нещо специално, забелязах го още първия път, когато те видях горе в офиса. Аурата ти беше различна, по-силна. Сякаш ти беше там по някаква специална причина…