Лесна работа!

Франк им беше разказал за консултантска фирма, която имала проблеми преди няколко години и била достатъчно тъпа да накара служителите си да я защитават с коментари тук и там, ползвайки чисто нови акаунти. За няколко дни в блогосферата направили идиотите за смях и така съсипали търговската марка, че фирмата трябвало да си смени името.

С опитомените тролове беше различно. Тъй като те вече се бяха утвърдили в киберпространството, никой не можеше да постави под съмнение произхода им. Така че те можеха да се използват в интерес на клиентите без риск да си навлекат всичкия праведен гняв на интернет. Хитро, много хитро всъщност!

Но ако той можеше да решава, би предпочел да работи в друга посока. Да внася хаос и да опита да саботира нежеланите дискусии толкова много, че модераторите да са принудени да ги затворят. Засега обаче, за съжаление, не му беше отредена атакуваща роля, с това се занимаваха колегите му, насядали около скупчените бюра вдясно от него.

Не че беше работил на много места, но всъщност тази работа беше една от най-добрите, които бе имал, ако не и най-добрата.

Колегите бяха готини, заплатата беше повече от окей и той се беше сдушил с Франк. Щом почна да свиква с обстановката, най-силният страх, че ще го разкрият, също започна да го отпуска. Единственият, от когото все още долавяше неприятни вибрации, беше Филип Аргос. Той излъчваше авторитет, спор нямаше, а освен това изглеждаше остър като бръснач. Всички, работили с Филип известно време, гледаха с някаква възхита в погледа, щом заговореха за него. Може би нямаше нищо странно — Филип Аргос очевидно беше харизматичен лидер. Но не само, той беше също така страшно…

Заплашителен! Не се сещаше за по-подходящата дума, с която да го опише.

Въпреки че на практика беше виждала само гърба му и бе срещнала погледа му в огледалото, той имаше някакво излъчване, което едновременно я плашеше и привличаше.

Контрол.

Това беше.

Този мъж имаше тотален контрол — както над себе си, така и над обкръжението си. Обикновено той вече беше на пътеката, когато тя самата пристигаше във фитнеса точно след седем, което означаваше, че той ставаше рано. Силовите и упражнения обикновено продължаваха точно под час и в почти всички случаи мъжът все още беше там, когато тя си тръгваше. Значи сигурно към час и половина на пътеката, което с неговото темпо предполагаемо означаваше близо трийсет километра целеустремено бягане.

Беше го виждала да прекъсва тренировката си само веднъж. Тя самата загряваше на един от кростренажорите и както обикновено поглеждаше в неговата посока, когато той внезапно слезе от пътеката. За миг си помисли, че е забелязал погледите и и се е запътил към нея. Но преда да успее да анализира какво чувства при перспективата за един такъв контакт, тя откри, че той вместо това се беше обърнал, за да отговори на мобилния телефон, който стоеше пред него.

Явно беше сериозен разговор, щом заради него беше прекъснал тренировката си, и тя не се сдържа да изключи айпода си, за да опита да долови какво казва той. Но за нейно разочарование говореше ниско, почти шептеше, и то на език, който тя не разбираше.

Звучеше като френски…

— Разбира се — няма проблеми, Франк, ще намеря… Ще се видим там!

Той прекъсна разговора, хвърли мобилния на леглото и се зарови в малкия гардероб. Бежови чинос и изгладена риза — с такива дрехи трябваше да се облече неговата Манге-самоличност за малко bonding с дружките от работа.

Беше петък вечер и той беше започнал да се чуди дали не трябва да опита да се свърже с Бека. Тя му липсваше повече, отколкото беше готов да признае. По предишния път, когато я замеси в Играта, едва не я уби — буквално.

И като стана дума за Играта…

Като се събуди сутринта, телефонът лежеше на малкото бюро.

След няколко мига дива паника той внезапно се сети, че през нощта го беше взел, когато бе станал да пикае. Но не си спомняше защо точно…

Страшен късмет, че поне не го беше включил да се зарежда…

Изведнъж внимателно почукване на вратата го прекъсна.

Странно, не беше поръчвал манджа, а камериерката идваше само веднъж в седмицата.

Той сложи предпазната верига и после предпазливо открехна вратата. Хилав дребен мъж с твърде големи пилотски очила, зализана посивяла коса и тениска на „Хеп Старс“ 61 му кимна.

— Здрасти! И кутията цигари, и портфейлът ми са празни. Реших да проверя дали мога да заема малко цигари…

HP погледна мъжа развеселено. Кой, по дяволите, беше това? Дядо рокаджия? Но пичът изглеждаше, меко казано, безобиден и по някаква причина реши, че не може просто да му тресне вратата в лицето.

— Разбира се, влизай…

Той откачи веригата и отвори вратата.

— Чудно! — възкликна мъжът, след като HP във внезапен пристъп на щедрост му подаде неотворен пакет „Марлборо“.