Шрифт:
Ако пък Давид Малмен по един или друг начин беше „помогнал“ на Мудин да си спомни, в такъв случай Ребека много беше сгрешила в преценката си за него. Но разбира се, съществуваше и възможността заместникът и да е действал по заповеди от по-висока инстанция…
Независимо кое беше вярно, тя можеше да задраска и него, и Мудин от списъка с възможните доносници, а с това и другите двама членове на екипа. Оставаше само съветник Сикстен Глад, което едва ли беше някаква изненада.
Отново беше в изходна позиция — но сега поне откъм гърба и беше чисто.
Или поне така се надяваше…
Той беше наредил цялото оборудване върху мърлявата кувертюра. Всеки предмет поотделно, за да може да го отбележи в списъка. Чувстваше се като таен агент, който се подготвя за рискована мисия. А това не беше толкова далеч от истината…
Параноята, която го беше гонила през половината земно кълбо, се беше увеличила, в което, естествено, нямаше нищо чудно. Някъде там имаше хора, които го търсеха и искаха единствено да докопат Играч 128 и да го предадат на Водача.
Но той трябваше да опита да се отърси от тази мисъл. Нищо не подсказваше, че са го намерили, абсолютно нищо. Все още беше с една крачка пред тях и стига да стъпваше внимателно и да не разлаеше кучетата, това съотношение щеше да се запази.
Това, което трябваше да направи, беше да се съсредоточи върху новата си мисия.
Той отвори лаптопа и започна да пише съобщение, но се спря само след няколко изречения.
По дяволите, в бледността на неговите мисли 50 да вземе телефона, не беше от най-умните му ходове. Вярно, той беше изключен и изтощен. Дори най-феноменалните батерии не издържаха четиринайсет месеца, така че не се притесняваше, че могат да го проследят.
50
Изразът идва от цитат от „Хамлет“ и в шведския език се използва, когато след дадена (прибързана) постъпка човек премисли нещата и реши, че е сгрешил. — Б.пр.
Проблемът му беше по-дълбок.
Макар че телефонът чисто физически беше мъртъв като камък, все пак сякаш пращаше сигнали.
Малък, недоловим за слуха зов, отправен към тази част от мозъка му, която все още копнееше за всичко онова, което Играта му беше предложила.
Вероятно поради това не бе могъл да го остави в Арланда.
Безспорно чувството да го държи в ръка беше хубаво. Да усети хладния метал в дланта си, да прокара пръсти по сензорния екран.
И за няколко секунди, няколко прелестни мига чувството се върна.
Introducing: Играч 128, first runner up, фаворитът на публиката — най-якият пич в Играта. Хееееенрик Петееершооон!
В днешно време почти всички телефони се зареждаха по един и същи начин. Всичко, от което се нуждаеше човек, беше малък кабел за USB порта на компютъра…
Но естествено, той не смяташе да го пуска, да не беше малоумен!
Имаше сума неща, които да прави; куп начини, с които да занимава мозъка си и да го държи далеч от тази опасна мисъл. Положението беше точно както в онази мисловна игра.
Whenever one thinks about The Game, one loses! 51
— Здрасти, Ребека, Хокан е! Хокан Берглунд — продължи той, след като тя не отговори.
— А, здрасти…
Тя пристисна слушалката между бузата и рамото си, за да може да си налее чаша кафе.
— Върнах се в Стокхолм и реших да проверя дали искаш да се видим на вечеря, както си говорихме. Какво ще кажеш за този петък?
Тя пое дълбоко дъх.
51
Играта (The Game) е мисловна игра, в която целта е да не се мисли за Играта. Ако играчът се сети за нея, той губи и трябва да го обяви. Според повечето варианти на правилата Играта няма край и в нея на теория участват всички хора по света, независимо дали знаят за Играта, или не. — Б.пр.
— Ами не мисля, че това е особено добра идея… — започна тя.
— Хайде! — прекъсна я той. — Мисля, че си допаднахме, и много бих искал пак да се видим. Мога да те взема към седем…
Тя въздъхна.
Очевидно беше сбъркала за Хокан Берглунд.
Беше изненадващо, че въобще бе посмял да и се обади, като се има предвид колко малко бе направил, за да я подкрепи, като бяха в Дарфур. Освен това изглежда не беше от тези, които разбират от намеци.
Тя определено не харесваше твърде настойчиви хора.
— Съжалявам, Хокан, но всъщност вече си имам приятел — каза тя кратко.
От другата страна на слушалката настана тишина.
— Ало? — каза тя.
Но той вече беше затворил.
— Магнус Сандстрьом?
— Аз съм.
Той стана от дивана в чакалнята и последва рецепционистката до малка конферентна зала.
— Добре дошъл, Магнус, можеш да седнеш тук, Елайза ще дойде всеки момент. Закъсняваме малко с интервютата, но няма да отнеме много време.