Освен малкия си куфар той носеше само две неща. Самолетен билет без име и документ, който получи от Мусад. LOC — Letter of cessation. Изглежда се очакваше да го покаже при проверката на паспорта в Арланда. Дори и противно на всички очаквания Играта да нямаше нищо общо с пустинното му приключение, те щяха да го надушат веднага, ако личният му номер бъдеше въведен в системата на полицията.

Не беше трудно да си представи продължението…

Ако искаше да запази поне някакъв шанс да се отърве, трябваше да влезе в страната, без да се появи в радара на Играта.

Това всъщност беше по-лесно, отколкото звучеше.

Не ставаше дума за филмови каскади като криене в тоалетната, изпълзяване през колесника или търчане по пистата. Всичко, което му трябваше, беше паспорт — малък червен правоъгълник със снимка, която що-годе приличаше на него.

Горе-долу като този, който стърчеше от задния джоб на пича три реда по-напред…

Той изскочи от седалката си секунди преди самолетът да спре при подвижния мост и пилотът да изгаси табелката за предпазните колани. Бързо измъкна куфара си от рафта за багаж и с ловка маневра се озова съвсем плътно до жертвата си, държейки багажа си на подходяща височина, така че да прикрие действията си. Точно както се надяваше, мъжът беше изцяло погълнат от телефона си. Седем часа без социални медии бяха дълго време за айфонърите…

Хубаво побутване с рамо, докато мъжът си ъпдейтваше статуса и @Арланда изведнъж се оказа @неизвестно място на пода между седалките…

Веднага щом онзи се наведе, за да спаси изтърваното си безценно, HP щипна паспорта от задния му джоб и се запъти с пълна скорост към изхода.

Няколко секунди по-късно беше отвън в подвижния мост и на път към терминал „Пристигащи“.

Според паспорта понастоящем се казваше Ларш Томи Гунке, родом от Линшьопинг. Пробва името няколко пъти, докато крачеше бързо към гишетата за проверка на документи.

„Ласе — Ласе Гунке, здрасти!“

Той хвърли бърз поглед към един от стенните часовници. Имаше три-четири минути, може би дори пет. Трябваше да му стигнат!

До кабинката стояха двама едри полицаи в тъмни униформи. Мъжете изглеждаха отегчени, но малка LOC-бланка и човек без паспорт със сигурност щяха да разведрят следобеда им.

HP се насочи към най-късата опашка, опитвайки се да изглежда невинно.

Нова проверка на часа.

Две минути вече бяха минали и както обикновено беше избрал грешната опашка. Редицата хора до него направо летеше, но той самият не помръдваше от мястото си.

А вече беше прекалено късно да смени опашките, от двете му страни имаше метални прегради, а пространството зад него се запълни с нови пътници.

Какво, по дяволите, отнемаше толкова време?

Изглежда вещица най-отпред имаше проблеми с паспорта, виждаше я как маха с ръце към служителя, сякаш се опитваше да обясни нещо.

Той внимателно се огледа през рамо. Зад него беше пълно с хора, но все още нямаше следа от истинския Ласе Г.

— Здравей, Ребека, извинявай, че малко закъснях. Мисля да взема кафе, ти искаш ли още едно?

— Да…

Ребека погледна към Каролина Мудин, която се суетеше с чашите при касата.

Мудин беше най-младата в групата със своите двайсет и пет години, които я правеха и цяло десетилетие по-млада от самата Ребека.

Момчешкият вид на Мудин и късата и рошава коса я караха да изглежда дори по-млада, отколкото беше, което определено не беше плюс, ако човек се опитваше да затвърди мястото си в полицията. Възрастта продължаваше твърде често да важи пред качествата.

Но защо всъщност Мудин я беше помолила да дойде тук? Беше доста лаконична по телефона — каза просто, че иска да се срещнат.

Всъщност Ребека трябваше да настоява да изяснят всичко по телефона, но нямаше нищо по-добро за вършене.

Мудин се върна с кафето им и се настани на отсрещния стол. И двете отпиха внимателно от чашите си.

— Бях на нов разпит във ВР вчера и има нещо, което трябва да ти кажа…

Мудин очевидно говореше без заобикалки — нещо, което Ребека обикновено ценеше. Но това тук не звучеше добре.

— Окей?

— Ами размишлявах много над това, което се случи там, долу. В Дарфур. Всичко стана толкова бързо — цялата работа, евакуацията и така нататък. Почти нямахме възможност да поговорим… Нали Луде ни раздели веднага, щом пристигнахме.

Мудин погледна неуверено към Ребека, като че чакаше някаква подкрепа.

— Мм.

— Първо не бях сигурна, в смисъл… бях напълно концентрирана върху карането и хич не поглеждах напред. После настъпи пълен хаос, когато тълпата проби, стрелбата, прахта и да… всичко това.

Мудин и хвърли още един несигурен поглед, но лицето на Ребека не помръдна.

— Така или иначе, успях да помисля малко и сега впоследствие всъщност вярвам, че видях някой да тича пред колата, горе-долу докато ти висеше на вратата… Съвсем сигурна съм.