— Електронните ни карти не работят тук горе — прошепна той на HP. — Само Филип, секретарката му Ева и близнаците детективи имат достъп.

— Близнаците к’во?

— Шшш, по дяволите, не толкова високо! Ще разбереш…

Вратата отвори късо подстриган червенокос мъж, също облечен в костюм, който стоеше гладко като ръкавица по едрото му тяло.

— Здрасти, Елрой. Филип каза да се качим.

Франк направи половин крачка напред, но се спря във въздуха, след като червенокосият не понечи да се отмести.

— Не ти, само той — измърмори той и кимна към HP.

Франк отвори уста, за да възрази, но се спря.

— Успех тогава… — смотолеви той с крайчеца на устата си, докато HP минаваше покрай него.

Рецепцията приличаше на тази на долния етаж. Малка, стилно обзаведена чакалия с няколко стола със стоманени тръби и кожена тапицерия, плюс обичайния избор от лайфстайл списания. После беше самото рецепционно бюро от матово стъкло, а зад него имаше две по-малки заседателни зали. Но с изключение на това този етаж изглеждаше по-различно. Вместо открития просторен пейзаж, ограден само със стъклени стени, тук имаше заключена стоманена врата с четец от едната страна.

Дискретният малък глобус на камерата наистина беше подобен на този на долния етаж, но тъй като таванът тук беше по-нисък, HP го виждаше толкова ясно, че даже му се стори, че забелязва как обективът вътре се мърда така, че да следи движенията им.

Той преглътна тежко няколко пъти, но все още усещаше устата си пресъхнала.

Вместо да извади карта, червенокосият просто притисна десния си палец към четеца. Лампичката на индикатора светна от червено в зелено и HP чу бръмченето на мотора на автоматичната ключалка. По някаква причина не можа да потисне потръпването, което премина през тялото му.

— Ами доносът тогава, какво е положението с него?

— Вече не разбирам какво точно имаш предвид, Бека?

— Полицейската докладна за служебно нарушение, знаеш ли кой стои зад нея?

Той отново се размърда.

— Знам, естествено…

— И тогава кой е, Сикстен Глад?

— Не, чисто формално всъщност съм аз…

Тя се изправи от стола.

— Колко низко, Луде, аз…

— Бека, успокой се, по дяволите!

Той вдигна ръце пред себе си.

— Не е нищо лично, ако така си мислиш.

Тя се втренчи гневно в него, без да седне обратно на стола.

— Окей, помисли малко, Бека, и за миг забрави, че се познаваме. Девети параграф от полицейския закон, звучи ли ти познато? Когато полицай разбере за престъпление, което подлежи на наказателно преследване, той или тя трябва да изготви доклад… Това говори ли ти нещо? Честно казано, мислех, че всъщност вече знаеш това, но ти изглежда не си на себе си…

Тя продължаваше да се взира в него.

— Стана така. След инцидента ви в Дарфур телефонът ми беше залят с обаждания от хора от Външно, които твърдяха, че си виновна за това или онова. Така че как мислиш трябваше да постъпя? Да потуля нещата? Да се преструвам, че не е станало нищо? Щяха да минат два дни и после Глад и бандата му от Външно щяха да се погрижат и двамата да увиснем на бесилката…

Той я погледна така, сякаш очакваше Ребека да отвърне нещо.

— Продължавай! — каза тя кратко.

— Преценката ми беше и между другото все още е, че ако полицай е заподозрян в престъпление, това трябва да се опише в доклад, след което разследването ще покаже какво се е случило. Това е обичайната процедура при такива инциденти и всичко друго би се възприело като странно. Затова помолих Ан-Маргрет да изготви кратък доклад с мен като нотификатор.

Той направи жест към помещението отвън, където беше бюрото на цивилния чиновник на отдела.

— Чак по-късно, когато открих, че случаят се е оказал върху бюрото на Пеле Вестергрен, разбрах в каква ситуация съм те забъркал косвено. Името ми върху доклада едва ли е помотало, а естествено беше страшно тъпо от моя страна да настоявам да те придружа като свидетел, осъзнах това още няколко минути след началото на разпита. Но тогава вече беше твърде късно…

Голямо открито офис пространство с приглушено осветление. Но за разлика от долния етаж, който гъмжеше от активност, тук той завари само две бюра в средата на стаята. Контрастът между грамадната тъмна зала и двете осветени работни места караше всичко да изглежда малко странно, почти сюрреалистично.

Зад едно от бюрата седеше висока жена с широки рамене, наведена над компютърен монитор. HP се сепна и за малко да спре намясто. Не знаеше дали го подведе костюмът, острите черти на лицето или прибраната назад коса, но жената зад бюрото всъщност приличаше на Ребека.

Илюзията трая само една секунда. Щом се приближи, той осъзна, че жената беше значително по-светла и напомняше най-вече на червенокосия мъж, който вървеше пред него. Той предположи, че са брат и сестра, а ако се съдеше по глупавия прякор на Франк, вероятно близнаци.