– Как изглежда зоопаркът на Коледа? – пита тя.

Толкова често ги водеха там, че Партридж започна да ненавижда това място. Дори децата на Холенбек го мразеха. Джулби се оплакваше заради ненадутия си балон, а госпожа Холенбек се опитваше да накара двегодишния Джарв да повтаря звуците на животните. „Лъвът казва хррр!“ – Ала Джарв се противеше – от инат или защото не можеше. Партридж мразеше миризмата на препарати, унилите изражения на животните, пазачите и пушките им с упойващи вещества.

– На Коледа е най-зле – сякаш животните трябва да са весели. Но те никога не са весели, пък и какво разбират от Коледа? – Лайда кима. – Нали знаеш израза „две по две“? – Това бе намек за Ноевия ковчег. – Приятелите ми го промениха на „клетка срещу клетка“. Това е самата истина – животни в клетка се взират в други животни в клетка срещу тях.

– Една Коледа – казва Лайда – точно преди да ни напусне, баща ми ми подари снежна сфера с деца, пързалящи се на шейни. Каза ми да я разтърся. Когато го направих, снегът в сферата се изви във вихрушка. – Лайда притихва, умислена.

– Какво има?

– В онзи миг осъзнах, че съм момиче, затворено в сфера, което разтърсва сфера със затворено в нея момиче.

– Точно така се чувствах в зоопарка. Момче в клетка, което се взира в животни, затворени в клетка.

Тя накланя глава и се усмихва тъжно.

– Ще пропуснем зимния бал.

Партридж си спомня как танцуваха под лъскавите гирлянди и изкуствените звезди.

– Ще ми се да можех да ти предложа от онези кексчета – прошепва той.

– Мисля да ти направя подарък – казва тя.

– Какъв подарък?

– Имам нещо предвид.

От далечния край на тунела, в който се намира вагонът, се разнася почукване и Партридж разбира, че мигът е отлетял. Звукът отеква отривисто и настойчиво, лоши новини.

– Не мърдайте оттук – казва Майка Хестра. Отправя се, накуцвайки към тунела, а главицата на Сайдън подскача нагоре-надолу. Пропълзява навън.

Партридж се примъква напред на лакти. Лицето му е на сантиметри от това на Лайда. Накланя глава и я целува. Устните `u са сладки и меки.

– Хартиени снежинки – прошепва той. – Това ли е всичко, от което имаш нужда, за да си щастлива? – Целуват се отново.

– Да – прошепва в отговор тя. – От теб също. – Продължава да го целува. – И от това.

Капакът се отваря; надолу плисва светлина. Разнася се шумолене. Лайда се отдръпва от него и се навежда с усмивка над картата си.

Майка Хестра се появява отново.

– Прихванали са съобщение – обявява тя, изтупвайки праха от дрехите си. – Вашите хора са тук.

– Нашите хора ли? – учудва се Партридж.

– В града е станало нещо. Някаква напаст, дошла от Купола. Налага се да ви оставя; трябва да повикам подкрепление.

– Ще ни оставиш ли? – възкликва Лайда.

– Кой още е тук? – пита Партридж.

Щом майката изчзва, в тунела отново се разнася шум. Някой казва:

– Къде, по дяволите, ще ни отведе това нещо?

А после и едно по-слабо ехо:

– Това нещо.

Първо се появяват ботушите на Ел Капитан.

– Успяхме – казва той, потънал в мръсотия и пепел. Опира се на един стол и се свлича на седалката.

– И кои сте вие? – пита Партридж. Не става ясно кого точно има предвид.

В този миг от тунела се показва Брадуел, следван от Преша.

Сестрата на Партридж. Неговата сестра!

Целите са в сажди. Дишат тежко.

Преша се обръща да помогне на някого. Момиченце. Изглежда бледо, с широко отворени очи и лъскава червена коса – дете от Купола? Чиста? За миг се пренася отново в Купола – под зоркия поглед на възпитателките момичетата от академията преминават по коридорите на момчешкото общежитие, пеейки празнични песни. Но всъщност не са дошли заради песните. Партридж усеща тръпки на възбуда. Едва сега си дава сметка, че част от него е тръпнела в очакване. Дали са дошли да освободят него и Лайда от майките? Копнее да се махне оттук.

Но стомахът му се свива от лошо предчувствие. Нещо не е наред.

– Това не е на добро, нали?

– Така е – отвръща Брадуел и поклаща глава. – Но се радвам да ви видя отново.

За броени минути настава суматоха. Лайда раздава храна и вода от собствените им провизии, но няма друг избор. Всички са изтощени. Партридж не може да откъсне очи от Преша. Напомня му за майка му: луничките, начинът, по който навежда глава, когато се усмихва, и нежността, с която помага на момиченцето да седне, прошепвайки `u нещо, и детето се смее, макар да изглежда уплашено. Но кое е това момиче без белези и сраствания по тялото?