– Ангелите – казва мъжът с широкото туловище – никога не са далече.

– Не чуваш ли жуженето на свещените им духове? – пита младата жена.

– Специалните сили ли? Това не е никакво свещено жужене, със сигурност.

– Със сигурност – повтаря Хелмут.

– Не ни вярваш – казва младата жена. – Но това ще се промени.

Той насочва пушката към мъжа с ръчната количка.

– Какво ще кажете някой да доведе момичето, веднага!

– Веднага – прошепва Хелмут.

Младата жена поглежда мъжа с ръчната количка.

Той кимва.

– Тя е в града, където я пазят – отбелязва жената. – Ще те заведа. – Отправя се към другия край на гората. Ел Капитан тръгва след нея. Тя поглежда през рамо, обръщайки към него очертаващата се под кожата `u плитка и казва: – Тя е истинска, честна дума. И е доказателство. Ще го чуеш от самата нея.

Но в мига, в който завършва изречението си, тя стрелва поглед зад Ел Капитан и очите `u се разширяват. Прошепва със страхопочитание:

– Погледни!

Но Ел Капитан няма желание да гледа нататък. Има лошо предчувствие. Хелмут се извива, за да види какво има зад тях. Накрая Ел Капитан поема дълбоко въздух и се обръща.

Огромният Купол се издига на хълма отвъд кладата, масивният му корпус се извисява властно над тях, кръстът му пронизва смолисточерните облаци. Отначало не забелязва нищо необичайно, с изключение на няколко малки черни точици. Но после разбира, че точките се движат. Те имат крака. Всъщност това не са точки, а ситни черни паякообразни същества, които пропълзяват навън през малък отвор в основата на Купола. Лъскави и механични, плъпват в безпорядък.

– Изпращат ни дарове! – възкликва младата жена.

– Аз не мисля така. Не, това не са дарове – отвръща Ел Капитан.

– Не са дарове – повтаря Хелмут.

Дори от това разстояние Ел Капитан може да се закълне, че чува потракването на металните тела и хрущенето на пясъка под шиповете на крайниците. Зли твари, създадени от Купола. Незабавно трябва да извести Брадуел и Преша.

– Не разполагаме с много време – подхвърля на младата жена. – Да побързаме.

На път за града Ел Капитан научава, че младата жена с плитката на лицето се казва Маргит. Тя не спира да говори – как, докато беряла пумпалки, се натъкнала на момичето и на слепия му приятел – но Ел Капитан почти не я слуша. А случва ли се да забави темпо, той я смушква с пушката в гърба. С колко време разполагат преди паяците роботи да стигнат до града? Крачката им са малки, но бързи.

Ел Капитан и Маргит преминават бързо по уличките с мрачни колиби, построени от камъни, шперплат и брезент. В града се долавя неизменната смрад на нещо гнило – натрапчивия лъх на смърт, сладникаво-киселата воня на разлагащи се тела и на цвъртящо на шиш месо.

Заобикаляйки руините, Ел Капитан брои по навик стълбчетата пушек. Всяко просмукващо се сред отломките стълбче дим идва от пещера, пълна с пясъчни създания или зверове, които повличат надолу оцелелите и се хранят с тях. Ел Капитан бе изгубил доста войници сред руините.

През цялото време се оглежда за Специалните сили, които непрекъснато кръстосват града. Но от тях няма и помен, което го изпълва с безпокойство. Дали не са се евакуирали, защото знаят за паяците?

Маргит го отвежда до дренажна тръба, пред която на пост стоят групита – двама мъже със съединени торсове и една жена, сраснала се наполовина за гърба на единия мъж. Не е изключено да са били непознати, пометени от Детонациите, докато са чакали на автобусната спирка или на гишето в банката. Ел Капитан поне се е слял с някого, когото познава. С човек от семейството.

Единият мъж е въоръжен с верига, другият – с камък, а жената го гледа свирепо изпод тъмната си качулка. Щом зърват пушката и униформата, те отстъпват леко назад.

– Иска да я види със собствените си очи – казва Маргит.

Групитата кимват и го пропускат.

Дренажната тръба е огъната от едната страна, но иначе изглежда здрава. Тъй като са прекалено високи, за да стоят изправени, Ел Капитан и Маргит поемат навътре приведени. Гърбът на Хелмут се трие в горния край на тръбата. Той изскимтява.

– Не мрънкай – сгълчава го Ел Капитан.

– Не мрънкай – отвръща Хелмут.

Ел Капитан зърва една ръчно изработена маслена лампа и неколцина души, сгушени около нея. Той спира и се обръща към Маргит:

– Искам да я видя насаме. Всички да излязат.

– Но тя е прекалено ценна – възразява Маргит.

– Това не е мой проблем.

– Не може ли двама от нас да останат? Само ние, които я открихме? Ще стоим тихо.

Ел Капитан оглежда обвитите в сенки лица.

– Добре, но другите да излязат.