– Което е доказателство, че не съм.

Той свива по една алея недалеч от стария `u дом. Преша обичаше да излиза на лов за вехтории, да разменя продукти на черните пазари и изобщо всичко, което би могло да я изкара от задната стаичка на бръснарницата, където живееше с дядо си. Ала откритите пространства вече не я съблазняват. Карат я да се чувства разголена. Всичко `u се струва измамно. Момичето, което някога бродеше по тези улици, вече не е същото.

От алеята завиват по една улица. Бръснарницата е право напред. За първи път се връща тук след смъртта на майка си. Стъписана е от липсата на промяна тук – животът `u се бе променил из основи. Една простичка мисъл я изважда от равновесие: дядо `u го няма, а тя още е тук. Чувства се виновна, че е жива.

Минават край взривената фасада на бръснарницата. Отпред има снежен човек, целия в сажди и всевъзможни отломки – парчета метал, стъкло, камъчета. Снегът е започнал да се топи и човечето се е килнло настрани.

– Спри за момент – обажда се тя.

– Какво има?

Свива ръката си на фуния и се взира през изтърбушената фасада на бръснарницата – старата реклама е разкривена, огледалата и столовете, с изключение на един, са изпочупени.

Спомня си натрапчив сън от детството: брои телеграфни стълбове. Ала вместо „едно, две, три“, тя броеше: „Коляното сърби. Слънцето го няма.“ Но защо пък я сърби коляното? И защо слънцето го няма? Може да е сънувала затуленото от пепелта слънце след Детонациите. Някои стълбове горят, други са паднали на земята с изпокъсани жици; тя знае, че не бива да ги докосва. Но един човек ги докосва и мигом пада вдървен. В съня си вижда обезглавен труп. Има и куче без крака. А също и обгоряла овца без руно. Всъщност вече не прилича на овца.

– Последния път, като бях тук, намерих камбанката, която ти подарих – казва тя. – Защо я използваш като преспапие?

– За да пази неща, които са важни за мен. Искаш да я използвам, нали?

Погледът `u е прикован върху топящия се снежен човек.

– Неща, които са толкова важни, че ги пазиш в тайна – подхвърля тя, играейки си с копчето на разваленото радио.

– Какво имаш предвид?

– Артър Уолронд, Уилъкс, мъртвия кадет. – Поглежда го косо.

– Просто статия, на която се натъкнах, но още не знам какво означава. – Въздъхва. – Сега може ли продължим? Ел Капитан ни очаква.

Тя поглежда снежния човек – безформено тяло от сняг, метал, стъкло и камъчета – едното му око се е плъзнало по лицето му.

– И той е като нас – казва Брадуел.

Все още се взира в топящата се фигура. Умее да вижда красотата дори в най-дребните неща в този мрачен свят.

– Кара ме да си мисля за дома.

– Не разбирам от изкуство – казва Брадуел, – но ми се струва, че понякога предназначението му е тъкмо такова.

В този миг Преша вижда, че нещо пълзи по снежния човек.

– Какво е това?

– Паяк – отвръща Брадуел.

Втори паяк – метален и тлъст – се стрелва пред пикапа.

– Още един – казва тя.

– И още – добавя Брадуел, сочейки два паяка, които пъплят по разбития тротоар, а после и трети, полазил на една дренажна тръба.

Той включва рязко на скорост и колата се изстрелва.

– Това ли е имал предвид Ел Капитан? Паяци роботи?

Виждат и други, които пълзят по перваза на разрушен магазин.

– Всички са еднакви, явно са направени скоро – отбелязва Преша. – Сигурно идват от Купола. Няма друго обяснение. – Колата минава през дупка и тя се хваща за седалката.

– Досещаш се какво правят, нали? – казва мрачно Брадуел.

На Преша `u прилошава. Веднага разпознава черния метал и механичните стави на краката им.

– Мъртвото момче в моргата.

– Едно от тия неща е взривило крака му.

– Ел Капитан можеше да ни каже повече за паяците – отбелязва Преша.

– Вероятно не е знаел на какво са способни. – Той я поглежда. – Доволна ли си, че дойде?

Предпочита да е тук, отколкото в щаб-квартирата. Трябва отново да започне да излиза. Да докаже, че не е толкова крехка – може би най-вече на себе си.

Брадуел спира на един коловоз и паркира колата. Ел Капитан стои до срутена тухлена стена, а Хелмут е впил кльощавите си ръце в раменете му.

Преша и Брдуел излизат от колата. Оглеждат се за паяци.

Улицата е съвсем пуста, като изключим едно групи – двамина едри мъже и една жена, застанала до Ел Капитан. Мястото `u се струва познато – навесите и покритите с мушама колиби, задименият въздух, прехвърчащата пепел. Мирише като у дома – онзи тръпчив вкус на сяра, полепващ по гърлото. Мирише на детството `u и тя тъгува за него; човек изпитва носталгия дори по отровеното си, нещастно детство.

– Защо, по дяволите, Преша е тук? – избухва Ел Капитан.

– Преша – изрича Хелмут с усмивка.

– Здравей, Хелмут – казва Преша, след което се обръща към Ел Капитан: – Благодаря, че ни осведоми за паяците. Май ще трябва да ни дадеш повече информация другия път.

– Моля? Да не очакваше бал с маски? – отвръща Ел Капитан, съзнавайки, че се държи грубо. Преша знае, че той се опитва да стане по-добър, но никак не е лесно. – Съжалявам.

– Бал с маски! – повтаря възторжено Хелмут.