Ледени тръпки преминават през тялото на Лайда. Илиа разказва за себе си. А човекът с връзки сигурно е Ингършип – съпругът `u, когото тя уби със собствената си ръка. Но Лайда се опасява, че назове ли Ингършип по име, Илиа отново ще се затвори в себе си. Не разказва ли историята по този начин, защото няма сили да погледне истината в очите и може би тъкмо затова разказването има оздравителен ефект върху нея?

– Разкажи ми за края – прошепва Лайда.

– Слънцето избухва. Всичко наоколо засиява с цветовете на дъгата. Всичко пламва, сякаш хора и предмети излъчват светлина. Това е най-яркото проникване в мрака.

– И пазителката оцелява?

Илиа поглежда към Лайда през савана пред очите си.

– Нали аз съм тук? Тук съм.

Лайда кима. Разбира се. Но щом Илиа знае, че тя е пазителката, защо разказва историята по този начин?

– Илиа – захваща Лайда. – Защо просто не кажеш: „Аз се влюбих в един мъж“? Защо не ми разкажеш всичко? Нямаш ли ми доверие?

– Ами ако не съм тази, за която ме мислиш? Една невзрачна домакиня, обвита в своя найлонов пашкул. Една невзрачна, повехнала домакиня, която нищичко не знае, без минало, любов и власт. – Тя вдига свити в юмруци ръце с блестяща и мокра кожа. – Не би могла да направиш разлика между тези белези, нали? Не знаеш нищо за белезите. – Ръцете `u са надупчени и обгорели – едната е покрита със следи от изгаряния, а другата – с късове стъкло и метал.

– Не, не знам – поклаща глава Лайда.

– Аз съм пазителката! Тогава къде е семето? А? Хайде кажи! Къде е проклетото семе? – Илиа е обзета от ярост. Юмруците `u разсичат въздуха.

– Не знам – отвръща Лайда. – Съжалявам. Не знам за какво говориш. Не знам накъде биеш. – Впива ръце в ръба на ваната. – Кажи ми. Кажи за какво намекваш.

– Не можех да предам истината на мъртвите. Наложи се да продължа да я пазя. – Гласът `u звучи далечен и чужд.

– Какви мъртви? Кои са те?

– Имаше толкова много...

– Илиа! Искам да знам за какво намекваш. Искам да ми разкажеш истинската история. Чуваш ли? Заради себе си и заради мен. Излей душата си. Разкажи ми всичко.

– Не мога да умра, без да съм изпълнила дълга си, без да съм предала семето. Лайда, дотогава не мога да умра. – Извръща очи към нея – в тях се чете желанието `u да умре. Лайда не я разбира. – Не мога да умра – добавя тя, сякаш признава най-дълбоката си мъка. – Още не.

– Ти не умираш, Илиа. Разкажи ми какво си преживяла. Моля те. Недей да говориш за смърт.

– Да не говоря за смърт? Искаш да говоря за любов. Та това е едно и също, дете. Едно и също.

Стаята потъва в тишина. Лайда се свива във ваната и затваря очи, но единственото, което вижда, са мокрите ръце на Илиа – безразборно пръснатите късове метал и стъкло по едната и странно правилната редичка изпъкнали белези на другата. Притесняват я равномерните следи от изгаряния. Детонациите причиняваха случайни сраствания и белези, но не и такива, подредени в спретнати редички. Замисля се за Ингършип. Въпреки всичко прави разлика между двата вида белези. Едните са от Детонациите. А другите – от физически тормоз, деветгодишен тормоз.

Чува, че Илиа мърмори нещо под нос. Поема дълбоко дъх и шалът хлътва в устата `u. Отначало нарежда:

– Липсва ми истината. Липсва ми изкуството. Липсва ми изкуството. Животът щеше да е различен, ако имаше изкуство. – Дали не е била художничка? Лайда обича изкуството. Веднъж бе направила птичка от тел. В този миг Илиа започва да мърмори за смъртта: – Искам да умра! Мечтая за смъртта. Но пазителката не може да умре. Пазителката не може да умре, преди да е изиграла ролята си. Пазителката трябва да намери семето. – В този миг то престава да бъде легенда или просто история; превръща се в нещо като мантра или молитва.

Само че мрачна молитва, от която те побиват тръпки. Лайда затваря очи – серумът трябва да покрие всеки сантиметър от тялото `u, всеки косъм на главата `u, бе заръчала майката. Тя се плъзва надолу, триейки гръбнак в металната повърхност на ваната. Цари пълна тишина. Има чувството, че серумът и ваната я обгръщат. Дробовете `u започват да горят. „Само още секунда покой – мисли си тя. – Само секунда.“"

Партридж

Студ

Партридж е готов за път. Картите са свити на руло в раницата му, музикалната кутия е в джоба на палтото му, а мускалите са увити около кръста му с парче чаршаф. И все пак, когато на сутринта вратата на мазето се отваря с гръм и трясък, той е замаян от нахлулата прашна светлина и студения въздух.

– Време е! – извисява глас Майка Хестра.

Почти не е мигнал. Буболечката се бе дотътрила до единия ъгъл, където, разтърсвана от гърчове, най-сетне откри миша дупка и изчезна в нея. Масивният крак се загнезди в съзнанието му. И макар вече да не усеща пулсиране зад клепачите, той се бои да заспи, тъй като веднага ще му се присъни как отново и отново открива майка си в академията; окървавеното `u ампутирано тяло лежи под трибуните на спортното игрище, в притихналата библиотека и, което бе най-лошо, в научната лаборатория – сякаш е обект, който учителят му очаква да подложи на дисекция. Знае, че тя е мъртва, но окото `u ще вземе да потрепне. Най-добре да не спи.