– Лайда, да. Но за Илиа не знам – отвръща Майка Хестра.

– Къде отиваме? – пита Партридж.

– Не мога да ти кажа. – И с тези думи изчезва от погледа му. Вратата на мазето се затръшва подире `u. За миг Партридж се чувства замаян от новините. Край на заточението. Утре ще види Лайда. Скоро всичко ще бъде различно; съвсем скоро. Вече го усеща. Боже, колко му липсва тя.

В този миг чува, че нещо стърже. До слуха му достига шум, сякаш в пръстта се забива лопата. Не, не е това – звучи повече като дращене.

Обзема го чувството, че не е сам.

Музикалната кутия на майка му е на земята. Пресяга се да я вземе, но съзира дълъг черен нокът, стърчащ от тъничка клечка – крак на насекомо, огромно насекомо – да се подава изпод шперплата. Изглежда твърде голям, за да е кракът на бръмбара. Отново се разнася стържещ звук.

Партридж посяга към шперплата и го повдига. Кракът се свива и изчезва от погледа му.

Поема дълбоко дъх и отмята рязко шперплата; понякога забравя, че е програмиран да има огромна сила.

Буболечката изниква пред погледа му. Опашката му потраква по собствената му хитинова обвивка, крилата потрепват безпомощно с конвулсивни движения. Опитва да си поеме дъх и в същия миг се разнася силно стържене.

От тялото на насекомото стърчи здрав и масивен крак с шипове.

Значи течността в мускала е подействала. Тъй като клетките на крака не са увредени, вместо да лекува стара травма, е изградила нова тъкан и кост; дори шиповете изглеждат естествено наредени. Това му се струва познато – деликатната работа по реконструирането на малък крайник. Чувал ли е някога за подобно нещо?

Партридж няма желание да го докосва. По ръката му все още пълзят горещи тръпки. „Неустойчив, несъвършен и опасен.“ С тези думи майка му бе описала серума. Кракът на бръмбара дращи в пръстта, обхванат от неконтролируеми спазми.

Изведнъж Партридж усеща, че го връхлита чувство на всемогъщество. Това е негово дело, постигнато с една-единствена капчица от течността. Кръвта нахлува в главата му, ушите му зазвъняват, замисля се за властта на баща си. Какво ли е изпитвал старецът по време на Детонациите – взрив след взрив с ослепителна светлина, пълзяща по цялото земно кълбо?

Боже мили, мисли си Партридж. Ами ако баща му е бил обсебен от идеята за подобна власт? Ами ако това го е довеждало до състояние на опиянение? Ами ако е изпитвал чувството, че този кратък миг се разширява у него линейно, до безкрайност?

Крилата на буболечката се прибират. Кракът се свива конвулсивно още няколко пъти, след което тя забива мощния си крайник като кинжал в пръстта и се изправя. Изтласква се с малките си крачка, а масивният крайник се свива и изпъва. Ето че отскача и размахва крила. Ала кракът е твърде тежък, за да се задържи. Тупва на земята, но кракът омекотява удара. После се свива отново, насекомото отскача, размахва крила, тупва на земята, свива се, отскача...

Малката твар не е същата, каквато е била преди минути.

Вече е нов вид.

Ел Капитан

Новак

Снегът ту вали, ту спира. Сега отново прехвърча, носейки се леко сред тъмните силуети на дървета и храсти, и се трупа по чепатите клони. Заради студа тази есен много от тях са покрити с дебела козина. Ел Капитан прокарва пръсти по дългия и тънък клон на една фиданка и веднага я усеща – това не е мъхестото покритие, характерно за някои растения. А истинска козина, каквато можеш да видиш на коремчето на котка.

– Ще оцелеят само най-приспособимите – подхвърля той на брат си Хелмут, когото винаги ще носи като товар на гърба си.

– Най-приспособимите – прошепва Хелмут. Той надзърта над едното рамо на Ел Капитан, след което люшва глава към другото. Днес е неспокоен.

– Престани да се въртиш! – скарва му се Ел Капитан.

– Да се въртиш – повтаря Хелмут.

Ел Капитан е дал на брат си разни неща, които да държи в ръцете си. Хелмут винаги е имал нервни ръце. Преди време плетеше скришом въже, с което да удуши Ел Капитан, ала в крайна сметка бе спасил живота му. След тази случка Ел Капитан реши, че трябва да му се довери. Нямаше друг избор. Даде на Хелмут джобно ножче и предмети за дялкане, за да прави нещо.

– Сигурен ли си, че можеш да му имаш доверие? – попита го веднъж Брадуел.

А Ел Капитан му отвърна:

– Разбира се. Все пак е мой брат!

А може би иска просто да го изпита, предизвиквайки го: „Искаш да ме убиеш ли? Давай тогава. Няма да ти преча.“ Понякога, когато се навежда напред, Ел Капитан забелязва стелещите се дървени стърготини. Днес обаче Хелмут дялка с ножчето като обезумял.

Ел Капитан присяда на огромното коренище на едно дърво и отпуска пушката на ботушите си. Тъй като тръгнаха, без да закусят, сега е гладен. Той развива загънатия във восъчна хартия сандвич от крайщници хляб. Обича крайщниците, защото са твърди. Накрая подхвърля на брат си: