Преша се сеща за Фридъл. Изважда го от джоба си и го оставя на масата. Насекомото отваря очи и се оглежда.

Черната кутия изтрополява край нея.

– Наистина прилича на кученце – казва Преша. – Беше прав.

– Навремето имах куче – отвръща Брадуел.

– Не знаех.

– Разказах за него на Партридж, докато обикаляхме Разтопените земи да те търсим. Един приятел на семейството, Арт Уолронд, убеди родителите ми да ми вземат куче. Каза им, че то е необходимост, когато си единствено дете. Нарекох кутрето Арт Уолронд.

– Странно име за куче.

– Бях странно хлапе.

– Само когато Арт Уолронд, семейният приятел, и Арт Уолронд, семейното куче, се намираха в една и съща стая, ти казваше: „Седни, Арт Уолронд“. Кой от двамата сядаше?

– Това философски въпрос ли е?

– Може би. – Ето че отново общуват с лекота. Вероятно е възможно да бъдат приятели, които се шегуват.

Той се пресяга, потупва черната кутия по главата, сякаш е куче, и казва:

– Не го помня по този начин.

Преша се опитва да си го представи – странно хлапе с куче. Опитва се да си представи и себе си като дете. Почти цялото `u детство бе преминало в усилия да си спомни неща, които никога не са се случили – измисляше ги дядо `u. Ала той дори не беше неин дядо; той бе непознат, който я спаси и я направи своя внучка. Дали му е било трудно да живее с тази лъжа? Може би е имал жена и деца, които са загинали, и тя е трябвало да запълни тяхната липса. Но него вече го няма и тя никога не ще узнае истината.

Ако не бяха Детонациите, щеше да се радва, че е срещнала Брадуел – реалност без куклени глави вместо ръце, белези и сраснали се с плътта птици, преди понесените загуби. Тогава можеше да преживеят своята първа целувка под имела – история, която дядо `u веднъж `u разказа.

В другия край на помещението се виждат три редици квадратни вратички, три от тях са вградени в стената – общо девет. Тя се приближава с любопитство. Докосва една от дръжките.

– Там са държали труповете – обяснява Брадуел. – А металната маса е служела за аутопсии.

Мъртвите. Преша си представя лицето на майка си, което изплува в съзнанието `u и мигом изчезва. Пуска дръжката на вратичката и поглежда към отсрещната пропукана стена от керамични тухли, чиито процепи са запълнени с проникваща отвън сгурия.

– Та това е морга. Естествено, че са държали тук телата на мъртвите – казва тя по-скоро на себе си, отколкото на него.

– Понякога все още се използва с тази цел.

– Все едно имаш съквартирант – опитва се тя да разведри обстановката.

– Общо взето – отвръща Брадуел. – Досега съм имал само един.

– Кой?

– Едно момче, загинало в гората – казва Брадуел. – Искаш ли да го видиш?

Сякаш изведнъж се бе появил натрапник.

– Той тук ли е?

– Намерили са го патрулиращи войници. Кап донесе тялото тук. Искаше да разбере от какво е умрял. Сега се опитват да издирят семейството му, за да бъде идентифициран.

– Ами ако няма семейство?

– Предполагам, че някой новобранец ще трябва да го погребе. – Той дръпва една от дръжките. В този миг Преша очаква да зърне тялото на момчето. – Освен това моргата се оказа идеалното място, където да държиш заключени черни кутии. – Щом дългият контейнер се отваря, Преша вижда останалите пет черни кутии. Стоят неподвижно с изгасени лампички. Срещу всяка има листче със записки, залепено за дъното на контейнера. Всяка бележка има заглавие; Брадуел е кръстил кутиите – Алфи, Барб, Чамп, Дикенс, Елдърбъри – и то по азбучен ред. Фридъл хвръква от масата и започва да кръжи около Финън. От горната част на кутията се появява малка ръчка с фотообектив и започва да снима летящия Фридъл.

– Защо си им дал имена?

– Така ми е по-лесно да разговарям с тях. Израснах сам. Така че няма нещо, с което да не мога да завържа разговор – казва той. Това даде възможност на Преша да надникне в детството му. На десет е живял в мазето на един месарски магазин, грижейки се сам за себе си. Бил е много самотен. – Но няма значение как съм ги нарекъл. Тези пет кутии са с напълно еднакво устройство, проектирани са така, че да издържат на топлина, налягане и радиация. Имат по няколко куплунга. – Той показва на Преша малките дупчици. – Успях да извадя куплунгите с помощта на един от самоделните поялници на Кап и тогава... – Взима три парчета тел и ги пъхва в дупчиците, деликатна операция. – Ето какво. – Капакът на черната кутия се отваря с жужене и отдолу се вижда нещо червено и овално от тежък метал.

– Какво е това?

– Тук се съхранява цялата информация. Това е мозъкът. Реагира на прости команди – додава той. – Яйце, отвори се.

От червеното яйце се разнася бръмчене. Малките плъзгащи се метални вратички се отварят, откривайки чипове и жички, сложна мрежа от синаптични връзки.

– Красота! – възкликва той и подхвърля яйцето. – Съдържа цяла библиотека с информация.

– Библиотека ли? – възкликва Преша възторжено. – Това е сграда, пълна с книги, безброй помещения с книги; имало е хора, които са се грижели за книгите.

– Библиотекари.

– Чувала съм за тях. – Идеята за това бе трудно възприета. – Било е разрешено да взимаш книги вкъщи, стига да обещаеш да ги върнеш.

– Точно така – отвръща Брадуел. – Като малък имах карта за подобна библиотека. Името ми бе изписано с печатни букви точно до снимката. – За миг погледът му изглежда замечтан. Преша му завижда за този спомен. Бе съградила представата за детството от нещата, които дядо `u бе разказвал, но сега трябва да заличи този свят, да изтрие подарените спомени. Мечтата `u е да си спомни картата за библиотека с името и снимката `u. Замисля се за истинското си име. Еми – кратък звук, който трепва за миг на устните `u. Бриджит – като мост, който се извива над голямо и студено езеро. Иманака – звук на тракащи пръчици. Каква ли е трябвало да стане Еми Бриджит Иманака?