– Да хапнем, братле.

Ел Капитан е свикнал с неизменния навик на Хелмут да повтаря думите му; нищо повече от глуповато ехо. Този път Хлемут повтаря репликата с друга интонация:

– Да хапнем, братле – казва той, сякаш се кани да погълне Ел Капитан. Просто лека закачка, колкото да го държи нащрек.

– Е – казва Ел Капитан, – не е ли вкусно?

– Не е ли вкусно? – повтаря Хелмут.

– Знаеш ли, че изобщо не съм длъжен да деля този сандвич с теб? – Преди да срещне Преша, дори нямаше да му хрумне да го направи, ала оттогава се бе променил. Усеща промяната с цялото си тяло, сякаш протича клетка по клетка. Пита се дали Хлемут също не я забелязва, след като имат толкова много общи клетки. Не че изведнъж е станал самарянин. Дори напротив, Ел Капитан още усеща в гърдите си изпепеляващ гняв. Разликата е, че сега има цел – нещо, което да брани. Дали това не е самата Преша?

А може би става дума за нещо много по-голямо.

Ел Капитан отхапва залък хляб с късче месо, пъхнато между крайщниците. После подава сандвича на Хелмут. Трябва да дели всичко с брат си. Все пак във вените им тече една и съща кръв и ако иска да помогне за превземането на Купола – а той държи да доживее този ден – Хелмут трябвада е на негова страна, при това жив и здрав. Да му навреди, означава да навреди на себе си. Може би тъкмо това е разковничето. Открай време Ел Капитан таи омраза към себе си, но след срещата си с Преша усеща, че чувството е някак смекчено. Преди гледаше на себе си като на изоставено дете. Първо го изостави баща му – бивш пилот, изгонен от военновъздушните сили, защото бе откачил. Ел Капитан искаше да бъде като него – да научи всичко за реактивните самолети – сякаш това щеше да го направи достоен да има баща. После умря майка му. Изглежда, изобщо не бе достоен да има родители. Самият той също донякъде бе превъртял, но какъв смисъл има да тъпче на едно и също място. Нали? Преша съзира у нещо него, което си струва, и може би не греши.

– Виждаш ли колко съм добър? – подхвърля на Хелмут.

– Колко съм добър – казва брат му.

Тази сутрин Ел Капитан излезе по-рано от обикновено, за да тръгне по следите на електрическите импулси. Притеснява се, че се навъртат все по-близо до щаб-квартирата. Изплъзват му се. Но сега е сигурен, че усеща нещо. Макар да не може да ги разчете, долавя, когато импулсите се предават на по-висока честота, а това означава, че някой изпраща съобщение, а останалите отговарят.

Той загъва остатъците от сандвича в хартията, прибира ги в раницата и поема към импулсите. Забелязва следи в снега, като всяка стъпка е пресечена с коловоз. Съзира фигури далече напред. Тръгва подире им на подобаващо разстояние.

Достига до една просека и спира. Неколцина от Специалните сили са се скупчили. Изглеждат красиви и силни – почти царствени. Някои са едри, други – жилави. Изглежда, студът не им влияе – сигурно фината втора кожа, в която са обвити, е изработена така, че да ги предпазва. Имат изключително обоняние. Един вдига глава и надушва Ел Капитан и Хелмут; ноздрите му се разширяват, а когато погледите им се срещат, Ел Капитан застива на място, но без да се вцепенява. Не иска да изглежда изплашен.

През последните няколко седмици стига до заключението, че индивидите от новата група не са така енергични като онези, с които двамата с Хелмут се бяха сражавали в гората рамо до рамо с Брадуел и Лайда. Изглеждат някак недооформени, сякаш промените в телата им са били ускорени. Не притежават нужната ловкост. Случва се дори да залитнат. Очевидно не се чувстват удобно с вградените в ръцете им оръжия. А когато се скупчват по този начин, изглежда, се нуждаят един от друг, от близостта си – също като хората.

Останалите трима насочват поглед към Ел Капитан и Хелмут, известени по невидим начин от първия. Въпреки че могат да говорят, не казват нищо. Сякаш приемат присъствието му като част от околната среда, подобно на пронизителните крясъци на птица с деформирани крила и метален клюн или на напомнящото плач на дете скимтене на животно, попаднало в някой от капаните на Ел Капитан. Не търсят него. Не затова са тук. Търсят Партридж – сигурен е в това. И Ел Капитан се страхува, че ще проявят интерес и към Преша, която е кръвно свързана с брат си и може да се окаже полезна за Купола – най-вече, за да отведе Партридж там.

Ел Капитан иска да говори с тях. Знае, че са програмирани да бъдат лоялни към Купола, но в схватката край бункера един от тях бе изменил на господарите си и това беше Седж, братът на Партридж. Все пак са човешки същества, макар на най-ниското възможно ниво. Достатъчно е да направи връзка с тях. Отдавна чака подходящ момент за това.

Ел Капитан напуска прикритието зад дърветата и коленичи в снега, усещайки студа и влагата през панталоните си. Той вдига умолително ръце. После свежда глава в знак на смирение.

Долавя заглъхващия шум от стъпки и пропукването на сухи клонки. Щом вдига поглед, тях вече ги няма.

Отпуска се на пети.

– По дяволите.

– По дяволите – отронва Хелмут.

– Не говори така – скастря го Ел Капитан. – Това е лош навик.

Става. Долавя шум зад себе си. Притегля бавно пушката към гърдите си. Обръща се.

Насред пътеката, на не повече от двайсет стъпки, стои самотен войник от Специалнте сили. Ел Капитан не го е виждал досега. Явно не изпраща нискочестотни импулси, с които да привлече вниманието на останалите Специални сили в района. Интересно. Може би иска да скрие местоположението си от другите.

На ръст е висок и е най-слабият войник, когото Ел Капитан е виждал. Всъщност лицето му още не е изгубило човешкото си излъчване – и това личи не само в очите, защото Специалните сили винаги запазват човешкия израз в очите си, а също и в деликатната извивка на челюстта, в малкото носле и ноздри. Раменете и бедрата му изглеждат силни, но не така обемисти. В предмишниците му са вградени две смазани до блясък оръжия – все още неизползвани.

Този войник е съвсем ново попълнение.

Следи предпазливо Ел Капитан с поглед.