– Стойте тук. Ще ви повикам, когато е безопасно да ме последвате.

Партридж проследява с поглед главичката на детето, подскачаща на хълбока `u, докато жената се спуска по една стръмнина, водеща към разрушената магистрала.

– Още не мога да свикна.

– С кое?

– С децата, сраснали се с телата на майките си. Това ме изнервя.

– Аз пък мисля, че е хубаво наоколо да има деца – отвръща Лайда. Заради ограничените ресурси в Купола само определени двойки получават правото да се възпроизвеждат. Тази размяна на думи сякаш отваря пролука помежду им. – Във времето Преди имаше толкова много деца – добавя тя. – Но не и сега. – Времето Преди е израз, използван от несретниците. Нима вече е започнала да възприема привичките и езика на майките? Промяната го изпълва с безпокойство. А тя е единственият човек тук, който наистина го разбира. Ами ако се превърне в една от тях? Ненавижда се за начина, по който разсъждава – това разграничаване на ние и те – но то е втъкано в самата му същност.

– Щастлива ли си тук? – пита той.

Тя го поглежда през рамо.

– Може би.

– Нямам предвид точно тук. А по принцип. Като онези хора, които започват да си подсвиркват, щом се събудят. – Не е възможно да е щастлива затова, че е тук, нали?

– Не умея да свиря с уста.

– Лайда – казва той толкова настойчиво, че сам се учудва – не искам да се връщам. Само че е неизбежно. Няма такова място у дома. – В мислите си Партридж чува гласа на баща си: „Всичко свърши, Партридж. Ти си един от нас. Върни се у дома.“ Вече няма дом.

– Какво има тогава?

Опитва се да си представи как е изглеждало това място, преди да бъде изпепелено и завзето от пясъка.

– Усещане – отвръща Партридж.

– Усещане за какво?

– За нещо съвършено, което не можеш да имаш. Което е било откраднато. Домът е бил нещо съвсем обикновено. – В този миг вижда как Майка Хестра и Сайдън се катерят по следващото възвишение. Жената би могла всеки миг да им махне да я последват. – Знам какво има в мускалите – додава той. – Направих малък експеримент.

– Експеримент ли?

– Видях как веществото в тях кара клетките да растат. Капнах мъничко върху крака на една буболечка и той взе да расте, да расте, да расте. Баща ми иска съдържанието на мускалите, чието действие е изключително мощно.

– Също като онова момче, което спечели първа награда на научното изложение миналата година.

– Какво? За кого говориш?

– Не знам името му. Но той е победител всяка година.

– Арвин Уийд ли?

– Да! Точно така се казва.

– И за какво толкова е спечелил наградата Уийд?

– Ти беше ли там?

– Да. Смътно си спомням как обикаляме павилионите с Хейстингс.

– Аз бях в отбора, който разработи почистващ лосион за чувствителна кожа.

– Браво!

– Не се дръж снизходително.

– Извинявай. Не исках да прозвучи така. Все пак аз не направих нищо, дори вулкан с готварска сода.

– Но Арвин Уийд беше документирал как е регенерирал крака на една мишка, изгубила крайника си в капан.

– Шегуваш ли се? – Ала изведнъж си спомня, че Хейстингс бе подхвърлил нещо саркастично: „Отлична работа, Уийд, открил си мишката с три и половина крака. Удивително“. – Уийд го бе изгледал ядосано и щом Хейстингс се отдалечи, той хвана Партридж за ръка и му каза, че би трябвало да е заинтригуван от експеримента му, защото може да спаси много хора. „Ще спасяваш хора с помощта на мишки с три и половина крака?“ – бе попитал Партридж.

Споменът за това го разстройва.

– Божичко – прошепва Партридж. – Вече го е открил! Значи Куполът е имал достъп до съдържанието на мускалите. А когато баща ми е наредил да ме проследят до бункера на майка ми, е търсел другите две, липсващата съставка и формулата. Още тогава е бил крачка напред. Вече притежава едно от трите неща, за да обърне процеса на ускорената клетъчна дегенерация и да спаси живота си. – Изведнъж всичко се превръща в състезание, в което води баща му. А той е знаел, бе казала майка му, че мозъчните стимуланти накрая ще го погубят, само че се е надявал да намери решение и щом го намери, да живее вечно. – Ами ако баща ми никога не умре?

– Всички бащи умират.

Партридж се замисля за масивния крайник на буболечката.

– Но моят баща не е като другите. – Той се пресяга и улавя ръката на Лайда. Тя изглежда изненадана от неочаквания жест. – Нужен ни е план как да се върнем в Купола и когато това стане, как да се доберем до истината.

Тя се взира в него с насълзени от страх очи.

– Ще намерим начин – казва той. – Всичко ще е наред.

– Седж не извади този късмет – отвръща тя.

Години наред баща му го бе оставил да живее с убеждението, че по-големият му брат Седж се е самоубил. Но истината е, че бащата на Партридж уби първородния си син. Колко пъти Партридж си бе представял как Седж пъха дулото на пистолета в устата си? Всичко е било лъжа. Но сега брат му е наистина мъртъв. „Всичко свърши, Партридж. Ти си един от нас. Върни се у дома.“ Отвращава го най-вече начина, по-който баща му бе изрекъл тия думи – с една особена топлота в гласа, сякаш обича сина си, сякаш изобщо познава това чувство. Нищо не е свършило. Той не е един от тях. За него дом не съществува.

– Той може да те убие – казва Лайда. – Знаеш това.

– Да, знам – кимва Партридж.

Едно пясъчно създание внезапно се надига от земята толкова близо до Лайда, че пясъкът се раздвижва и тя губи опора под краката си.

Усъвършенстваното зрение на Патридж се изостря. В мига, в който съществото разтваря челюсти, той отскача и още във въздуха нанася ритник в каменната глава на звяра. Със задоволство усеща как главата му издрънчава при сблъсъка с крака му.

Лайда става, стиснала копието в ръка.