Накратко, властта му беше прехвърлена, защото така беше най-безопасно.

Когато Императорът се зае да спечели повече власт, която да използва срещу враговете си, той се изправи пред нелека задача. В момента, в който намеренията му станеха ясни, деспотите и демократичните правителства щяха да му се противопоставят в равна степен.

Освен това знаеше, че първата цел, която противниците му ще набележат, е неговата способност да управлява. Той беше твърде стара политическа лисица, за да не е наясно, че всичките му плюсове си имаха и обратната страна.

Триумфалното му завръщане от смъртта беше развълнувало милионите му поданици. Грандиозни паради и публични зрелища бяха устройвани почти две години. Той беше герой над героите.

Но всички паради, имат край — обикновено в тъмна уличка, където цветните знамена се превръщат в овехтели дрипи. Тръпката от победата скоро се заменя с отегчението на всекидневието. Накрая самата победа издига справянето с проблемите на невъзможно ниво. Обикновените същества се разстройват, че личните им проблеми продължават.

Обикновено хората обвиняват за това безхаберието на водачите си. Социоисториците обичат да избягват тези моменти. Това е една от основните истини, които подриваха устоите на науката им. Затова и няма нещо, в което един историк да се съмнява повече от истината.

За да се пребори с този първичен политически негатив, Императорът трябваше да демонстрира успех. В нормални времена можеше да увеличи броя на много от начинанията си. Сега около него нямаше нищо освен развалини и страдание. Със сигурност имаше на разположение Таанската война, за да обясни разрухата; страданието беше приписано докрай на Тайния съвет.

За съжаление тези две причини бяха — по думите на онзи митичен политик, Ланслидеджонсън — стари кучета за камшика.

На Императора не му трябваха извинения. Трябваха му положителни действия.

Когато Каканът умря, той съзря своята възможност. Цял куп бе в бъркотия. Но това беше поправима бъркотия. След като редът бъдеше възстановен, купът щеше да стане миниатюрен символ на Империята му: хора и извънземни, живеещи и работещи щастливи заедно под топлия блясък на имперското благоденствие.

Затова и избра доктор Искра. Съществото се беше представило не особено бляскаво, но все пак сравнително добре като териториален управник. Книгите му бяха политически коректни, страстите му умерени. И познаваше добре Алтайския куп. Когато името му беше добавено към потенциалните владетели, всички бяха погледнали благосклонно на него.

При проучването на общественото мнение на джохианците той се появи на първо място. При торките на второ място, след Мениндер. Също както беше втори след любимите синове — архаична политическа фраза, която не определяше пола или видовете — на богазите и суздалите.

Искра изглеждаше най-безопасният. Императорът си създаде неприятности, като взе това решение, а после го разпространи из цялата Империя.

Стен не беше изпратен в Алтайския куп само заради неоспоримия му талант да превръща аскорбиновата киселина във вкусни разхладителни питиета. Постиженията му бяха толкова всеизвестни, че присъствието му гарантираше широкия интерес на медиите.

След това Императорът започна изкусна, макар и целенасочено едностранчива, кампания за популяризирането на Искра.

Публикуваха се сериозни статии в научни издания, в които се дискутираха нуждите на жителите на Алтайския куп, посочваше се разделението между видовете в миналото и за това разделение се обвиняваше слабоумието на Какана. В тези творби Искра биваше засипван с хвалби. Често се споменаваше умението на Искра „да цели рани“.

В жълтатата преса темата беше скромността му. Искра беше обрисуван като интелектуалец с голямо сърце, същество, заклето да живее спартански, да дава пример за всички останали. Неговите диетични предпочитания бяха превърнати в рецепти за здравословно хранене, сигурен начин да се постигне дълголетие.

Кампанията, възхваляваща Искра, беше толкова мащабна, че само глупак — и то глупак отшелник — не би разбрал, че престижът на Императора е заложен в Алтайския куп.

Така че, когато бомбата избухна в имперските казарми, на Рурик беше унищожено доста повече от живота на имперските войници. Планът на Императора заплашваше да се провали.

Естествено, разполагаше със старото куче Махони, но не можеше да го пусне веднага. Трябваше предварително да се изиграят няколко политически хода.