Нямаше обичайното за гурките окуражаване преди битка. Те знаеха. Както и всеки друг в посолството. Пивниците и коридорите бяха пусти.

Стен и Алекс покриха лицата си с камуфлажен грим, сложиха маскировъчните дрехи и провериха оръжията си. Алекс имаше пистолет и дълъг един метър метален прът, който беше облепил с изолирбанд.

Алекс отиде в комуникационната зала, за да види за последен път целта — следеше не само сигнала от пистолета, но на екрана течаха и кадрите от четири Фрик и Фрак, които Килгър беше изпратил по следите му, както и на още осем, кацнали из района, за да осигурят разузнаването.

Гурките и осемте пилоти Бор влязоха в гаражите на посолството. Синд беше начело на строя.

Стен отвърна на поздрава й и нареди на войските да се подготвят за преглед. Гурките измъкнаха кукритата си. Ремъците на шапките под брадичките им бяха затегнати здраво, а очите им гледаха в небитието.

Стен прегледа редиците. От чиста формалност провери едно-две от остриетата. Те, разбира се, бяха наточени като бръсначи.

Той върна строя под командването на Синд и тя нареди да приберат оръжията и даде свободно. Алекс се спусна по стълбището с мрачна усмивка на лицето.

— Заформя се пир на приятели — съобщи той. — Живо, живо, извика тя. Сензорите уловиха събирането на петнадесет лешояди. Ще се събират на обсъждане или да празнуват, но изглежда, че цялата клетка е налице.

Стен кимна.

Раздаде заповедите за мисията:

Отряди от четирима. След приземяването — навлизане в целевата зона. Изчакване на сигнала за атака. Никакви огнестрелни оръжия освен при извънредни обстоятелства.

И:

Никакви ранени. Никакви пленници.

Затичаха се към вътрешния двор, където ги очакваха гравилихтерите. Бор се настаниха зад контролните пултове, гурките се качиха на първите два — останалите щяха да бъдат използвани за почистването — и лихтерите се вдигнаха и полетяха през заспалия град към мястото за нападение.

Целта беше на по-малко от двадесет минути разстояние. Никой не продума. Стен, който седеше на дясната седалка до пилота, видя голямата проекционна карта на екрана и мигащата черта, която сочеше местоположението на пистолета и тяхната цел.

Беше спрял преди два дни в голяма къща, оградена от обширни земи, близо до реката малко по-нагоре от Рурик. Щаб квартира? Убежище?

Стен не се интересуваше особено. Той и Алекс щяха да огледат мястото — после.

Лихтерите се приземиха на няколко метра от голямата къща.

Имаше по един полузаспал пазач отпред и на задната врата. Обезвредиха ги мигновено.

Алекс провери главния вход за сензори и аларми. Нямаше.

Стен извади кукрито си и като вълна двадесет и един ножа блеснаха под лунната светлина.

После мъртвешкият блясък изчезна, задушен от облаците.

Те влязоха.

Задачата отне пет минути. Нямаше викове. Когато всичко свърши, телата на закланите петнадесет терористи и двамата пазачи бяха наредени на избуялата морава. Синд пребърка телата за документи и нещо, което да заслужава внимание.

Стен и Алекс взеха малки прожектори от един от гравилихтерите и претърсиха сградата, набързо, с обиграните техники, които бяха научили през разузнавателното си обучение. Никой от тях не проговори.

Алекс наруши тишината.

— Липсват ми някои данни. Тълпата беше от поклонници на Искра. Надъхана с неговата пропаганда. Едно и също. Джохи за джохианците. Но не мисля, че това го свързва със сигурност с размириците.

— Аз също.

— Мамка му. Защо копелето не е дошло да пийне с биячите си, за да го открием тук.

— Това става само по филмите.

— Знам. Но един момък има право да мечтае, нали? Хайде, Стен. Няма какво повече да търсим тук. Да запаля ли имението?

— Да.

Телата вече бяха натоварени на двата резервни гравилихтера. Стен изчака, докато пламъците набраха мощ, после даде заповед за изтегляне.

На седемнадесетте тела щяха да бъдат прикрепени тежести и да ги захвърлят в морето.

Тероризмът, когато се практикуваше правилно, беше двуостър нож. Хората на доктор Искра можеха да срещнат известни проблеми при набирането на членове за нови клетки след мистериозното изчезване на тази.

Убийците се изтеглиха, след като се бяха спуснали като мълнии с дългите си ножове и не бяха оставили нищо освен кръв и тишина след себе си.

Малцина социоисторици биха оспорили, че в апогея на царстването си Вечният император имаше повече власт, отколкото което и да е същество преди него.

Неговите почитатели — а те винаги бяха легиони — пишеха, че в по-голямата си част това се дължеше на факта, че той не упражняваше тази власт. Циниците казваха, че това е основната причина да я задържи толкова дълго: Императорът беше идеалното неутрално решение за много кървави конфликти и диспути.