А после Искра се завърна на родния си свят. Тя беше част от ревящата тълпа, която го приветства. Мислеше, че го е видяла — точка в края на балкона на двореца, който някога бе принадлежал на Какана.

После започнаха безредиците. Новият ден не идваше достатъчно бързо. Торките все още парадираха и се фукаха с богатствата си, богатства, които бяха заграбили от джохианците. И по-лошо, Джохи все още беше замърсен от присъствието на богазите и суздалите.

Дори когато те напуснаха, все още имаше злини, които възпираха опитите на доктор Искра да оправи с твърда ръка възцарилата се бъркотия. И разбира се, след като водачът на клетката й обясни, тя видя истинските злодеи ясно: тези имперци, които се опитваха да направят доктор Искра тяхна марионетка, също както бяха използвали Какана. Сега тя осъзна, че доктор Искра е държан почти като пленник в този дворец, а не управлява свободно, както смяташе някога.

Тя искаше да направи нещо. Нещо, което да доведе промяната по-бързо.

По някакъв начин, какъвто и да е, тя можеше да помогне.

На заснетите кадри видя какво бяха направили другите. Двама младежи и една жена — жена по-млада и от нея — се бяха самозапалили, като доброволно се покриха с позор заради тази недостойна смърт, ала само такъв удар можеше да покаже на джохианците, че са опозорени.

Тя каза на водача на клетката си, че е готова да умре. Той обеща да се допита до съветника си дали подобно действие би било подходящо.

Два дни по-късно й предаде, че не това е съдбата й. Щеше да й бъде разрешено да изпълни по-важна задача, задача, която щеше да издуха като силен северен вятър имперците от световете им.

Тя беше поласкана и смирена.

Тренираше и се подготвяше усърдно.

Два дни след като Стен откри телата в гората, й беше съобщено, че времето е дошло.

— Проклетниците никога не слушат — каза пазачът на другите двама имперски гвардейци, които стояха на пост. — Можеш да им повториш хиляди пъти, че това място е затворено, че не може да минат оттук за пазара, а те кимат, усмихват се и се пробват отново. Когато Творецът е правил джохианците и ги е питал искат ли акъл, те решили, че ги пита за чакъл, и казали да изсипва.

Постът беше на една от улиците, които водеха до Площада на Каканите. Беше добре подсигурен, защото частта от двореца, дадена за казарми, столова и офиси на Трета имперска гвардия, беше на стотина метра разстояние.

Той се прозя — беше минал един час от зазоряване насам, което значеше, че остава още един час до смяната и до яденето, — вдигна своя уилигън, завъртя го и излезе от колибката. Видя как гравилихтерът се носи към него. Скапана антика, помисли си. Проклетото возило всъщност се движеше с добра скорост.

Товарното му отделение беше натъпкано с нещо, което приличаше на полуузрели, полуразложени плодове, каквито никой освен джохианец не би си помислил да купи, камо ли да яде.

Пазачът поклати глава. Реши, че когато всичко това свърши, никога няма да се оплаква от нещо в родния си свят, след като беше видял с колко малко преживяват тези джохианци. Почти можеше да ги съжали, ако не бяха такива изпълнени с омраза копелета.

Не можеше да види кой управлява лихтера през напуканото, мръсно предно стъкло. Пазачът вдигна и двете си ръце нагоре — универсалния знак за „Спри“.

Лихтерът спря, но не се приземи. Движеше се напред-назад, полюшван от буйния вятър, който нахлуваше от Площада на Каканите.

Пазачът изруга. Премести се от едната страна. Може би шофьорът не можеше да го види. После се усмихна одобрително. Беше хубаво момиче. Махна отново, но лихтерът включи двигателите на пълна мощност и мина към и през него.

Можеше и да изглежда овехтял, но маклийновите му генератори бяха сменени и настроени на максимална мощност. Пазачът имаше една секунда, за да реши, че младата жена го е разбрала погрешно, после се отдръпна от пътя, а лихтерът се устреми с пълна скорост напред.

Имперската — а и всяка разумна — сигурност изисква: входът към всяко охранявано съоръжение да е построен така, че влизащите превозни средства, наземни или въздушни, да бъдат принудени да намалят скоростта си до минимум. Но точно този вход имаше само един V-образен завой.

Солидни огради, тежки ограждения или дори навита бодлива тел трябва да са издигнати на поне три метра над земята. Тази порта имаше само три ката бодлива тел, като третият се беше смъкнал зад втория.

Гравилихтерът закачи телта, но продължи полета си.

Беше задължително, продължаваше имперският устав, всяко съоръжение да включва вторични заграждения за превозни средства, в случай че първата преграда бъде преодоляна.

Такива заграждения така и не бяха построени.

При никакви обстоятелства, налагаше уставът дори по-настоятелно, казармите не трябва да бъдат уязвими за самоубийствени взривове. Минималните предпазни средства включваха монитори, противовъздушни постове, земни препятствия, непрекъснати патрули с бронебойни оръжия, и тъй нататък, и тъй нататък.