— Обясни, моля те.

— Когато диктаторът се задържи твърде дълго, става немарлив. Отдалечава се от хората. Започва да вярва, че властта му идва от самия Бог. Събира група поклонници около себе си, чакали, които да се подчиняват на заповедите му срещу част от мършата. Накрая всички владетели — за абсолютни владетели говоря — достигат точка, в която разчитат повече на чакалите, отколкото на хората. И това е началото на края. Защото губят представа кой наистина им дава власт. А това са просто хората, които те управляват.

— Хубава лекция, професор Стен.

— Нямах намерение да изнасям лекция.

Синд замълча за малко. Разхлаби връзките на робата. После прошепна, съвсем тихо:

— Звучи ми като доста добро описание на Императора.

Стен не отговори. Но кимна едва доловимо.

— Не ми отговори на първия въпрос. Какво щеше да стане, ако Императорът не се беше завърнал?

— Няма смисъл да се мисли за това — отвърна Стен. — Голите факти са, че без АМ2 всички щяхме да сме варвари. Нямаше да има почти никакви комуникации отвъд най-малките планетни системи. Междузвездните пътувания щяха да се извършват или с убийствените стари кораби, или, ако са снабдени със звездни двигатели, но без АМ2, биха изтощили ресурсите на системата. Никакъв прогрес. По дяволите прогреса! Всички щяхме да изпаднем в упадък. До пълно невежество. А Вечният император — както тези смешници от Тайния съвет научиха за свой ужас — е единственият, който контролира АМ2.

— Какво е станало с АМ2? — попита Синд. — Така и не разбрах.

— Просто спря — каза Стен. — Както всеки можеше да види — а Съветът положи доста усилия, — доставките на АМ2 спряха в мига, в който Императорът беше убит… или каквото там се е случило с него.

— Откъде идва АМ2? — попита Синд.

— Какво? — Стен беше наистина озадачен. И това го накара да се почувства сякаш коефициентът му на интелигентност е отчайващо нисък. Неприятно усещане.

— Ако е спряло доставянето му, трябва да е идвало от някое място — заразсъждава Синд. — Нямам предвид огромен таен склад или нещо подобно. Защото дори тогава щеше да се изпразни по някое време и щеше да се наложи да бъде напълнен отново. Което значи, че нещо — или някой — би трябвало да отиде и да го вземе? Откъде го взима? Или това е глупав въпрос?

— Изобщо не е глупав — каза Стен.

— Не мислех, че е. Просто изведнъж ми хрумна. После се сетих, че някой трябва да си е задавал този въпрос и преди.

— Не и на висок глас — каза Стен. — Императорът не обича някой да търси неговото АМ2.

— И все пак АМ2 трябва да съществува на някое място. В огромни количества. Купища и купища от него. Стои там и чака. И който го намери…

— Някой го е направил — изрече изведнъж Стен, докато озарението го осенваше, и съвсем не беше сигурен, че откритието му се нрави.

— Това го е направило Император, нали? — попита Синд.

— Само отчасти — отвърна Стен. — Забравяш нещо. Трябвало му е повече АМ2.

— Как така?

— Той е открил начин да живее вечно. Или почти вечно, по дяволите.

— О, това ли — промърмори Синд. — Голяма работа. Кой иска да живее вечно? След известно време всичко става скучно. Никога няма да се отучиш да правиш неща като…

— Ох! — извика Стен, докато Синд захапваше зърното на гърдата му с острите си зъбки.

— И няма да изпитваш тръпка, когато…

— Ще ти дам няколко часа, за да приключиш — изохка Стен.

— Пък и — продължи Синд — вероятно няма изобщо да се интересуваш, ако…

Тя изви бедра и дръпна главата му. Стен отиде натам, накъдето го дърпаше, като бегло си отбеляза, че жената има чудесен начин да докаже гледната си точка.

Все още бяха на моравата. Но Мястото на пушеците не беше тихо. Вятърът брулеше върховете на дърветата с мощен вой.

Стен, Алекс, Синд и Ото стояха близо до един от грависледовете на посолството. Съпътстващата ги охрана от гурки се беше разпръснала в защитен периметър около тях.

Бракониерът, открит с помощта на бездънния джоб на Алекс, им беше обяснил нервно как да стигнат до мръсния път и оттам до сечището. Когато видя Синд да вади записващо оборудване, той поиска кредитите си веднага. Алекс му плати и попита мъжа дали ще ги изчака. Когато приключеха, щяха да го откарат до селото му.

Не. Мъжът настоя да си върви веднага, щеше да стигне пеша до дома си. Тридесет километра. Нямаше значение. Бракониерът отстъпи заднешком към дърветата, обърна се и хукна сякаш дяволът беше по петите му.

Стен не знаеше дали мъжът беше по-уплашен от това, че лицето му ще бъде записано, или от дългите, плитки изкопи, които се простираха по протежение на моравата.

— Копали са ги същества от града — заяви Ото. — Селяните щяха да знаят, че земята се сляга. И щяха да издигнат могили.

Никой не каза нищо.

— Колко?

Стен поклати глава. Имаше малко опит като гробар.

— Пет хиляди са онези, за които хората са имали куража да докладват, че са изчезнали — каза Стен.

— Вдигни числото на квадрат — посъветва го Алекс разсеяно, с поглед зареян към покритите изкопи. — Което значи, че има още доста за намиране.