Обърна се към Стен.

— Какво ще правим, шефе?

Стен се замисли, после отиде до грависледа и отвори отделението с екипировка. Измъкна две лопати и даде едната на Килгър.

— Предполагам — каза той, — че можем да го наречем археологически разкопки. Ще направим дупка с ширина един метър в един от изкопите. Синд, искам да снимаш. Увери се, че филмът запечатва местата, където по земята няма следи от скорошна дейност. Има малки растения…

— Лишеи — подсказа Алекс.

— Лишеи, които са пораснали. Никакви стъпки освен тези, които ще оставим, докато се приближаваме…

Гласът му заглъхна.

— Сър — предложи Ото. — Войниците могат да разкопаят.

Стен поклати глава и даде знак на Синд да започне записа. После се приближи към най-близкия изкоп и отбеляза мястото на изследване с върха на лопатата. Започна да копае внимателно. Песъкливата почва се отместваше лесно. Алекс копаеше също толкова предпазливо от другата страна.

Стен беше изкопал по-малко от метър, когато внезапно спря.

— Ото, донеси малка лопатка.

Той коленичи и продължи да копае много внимателно със сечивото. После изсумтя. Задави се и повърна отстрани на изкопа.

Ото му донесе манерка и противогаз. Подаде друг противогаз на Алекс.

— Това е миризма, с която никога не се свиква.

Стен изплакна устата си и сложи маската. Радваше се, че скрива лицето му.

— Два… може би три месеца?

— Някъде там, шефе. Синд? Може ли да снимаш право надолу в криптата?

Синд се приближи.

През визьора различи гръб на жена. Ръцете й бяха вързани зад гърба с пластмасови белезници. До нея се виждаше мъжко лице. Очните ябълки бяха оголени, устата бе зейнала широко, викът — задушен с пръст.

Синд заповяда на очите си да спрат да запомнят — машината щеше да свърши това. Те не се подчиниха.

— Защо Искра не е изхвърлил тези тела в морето? — зачуди се Ото. — Или не ги е изгорил?

— Да бъдеш заровен жив — обясни Стен, — е достойна смърт тук, на Джохи.

— Как може убийството изобщо да бъде достойно? — изръмжа Ото.

Стен помогна на Алекс да излезе от гроба.

— Не ми отговори, шефе, за каква цел ще използваме това зверство? Според мен ще е добре, ако повикаме лешоядите от медиите и оставим делото да бъде разнесено из целия Алтайски куп. Ще има повече дърва за огнената буря, ако го сторим.

— Прав си. Ще покрием дупката. И единственото, което ще направим — поне засега — е да изпратим копие от записа на Синд до Първичен.

— Строго секретно за Императора? Стен, това не е първият ни доклад, а само най-лошото, за което сме го уведомявали. Какво те кара да мислиш, че ще му обърне по-голямо внимание… Знам, че е виждал и по-зловещи гледки през еоните.

— Не знам — вдигна рамене Стен. — Но най-добре е да се започне с нещо… Защото беше прав, когато каза, че идва огнена буря. И ние сме точно в центъра й.

После замълчаха.

И не се чу нито звук освен този от лопатите, които зариваха масовия гроб… и високия рев на вятъра, който набираше сили над главите им.

Въпросът дали разкритието при Мястото на пушеците ще промени курса, поддържан от Императора, така и не получи отговор.

Семейството й не беше богато, нито бедно. Или поне не и каквото жителите на Рурик наричаха бедно — на много други светове тя би била разглеждана като съвсем изпаднала. Но тя познаваше и двамата си родители и само двама от братята й бяха умрели като бебета. Беше яла винаги поне веднъж ма ден, а дрехите й бяха чисти, ако и да бяха преправени и закърпени облекла, останали от по-големите й сестри.

Тя беше джохианка. Но не си спомняше като дете — на шестнадесет И-години, тя, разбира се, мислеше за себе си като за възрастен — да е хранила някаква особена омраза към суздалите и богазите. Макар че самата тя рядко виждаше някой от двата извънземни вида в своя сектор. И не беше изпитвала нещо различно от съжаление към неколцината торки, които беше срещала.

Преди няколко години беше слушала приказки, че светът ще се промени. Към по-добро. След като този тиранин Каканът си отидеше — тя преди никога не беше мислила за него, — щеше да се възцари нов ден.

И това щеше да се дължи на човек на име Искра. Някои приятели й дадоха памфлети, в които се обясняваше как този благороден мъж винаги е вярвал в Алтайския куп, а също, че те са центърът на цивилизацията и че тъкмо джохианците ще разпалят новия пламък.

Тя, разбира се, не беше чела нищо от творбите на доктора. Беше й казано, че те са твърде сложни за някой с нейния пол и образование и няма нужда да си губи времето.

Беше се присъединила към малка организация, тайна организация, разбира се, и се беше заклела да помогне за настъпването на този нов ден с всички сили.