Намира се в Купола.

Нещо претрива нежната кожа под брадичката му. Напипва странна яка, изработена от тънък, леко еластичен метал. На нея е закрепена кутийка около пет квадратни сантиметра, която вибрира от протичащото електричество. На повърхността `u напипва прорез – може би ключалка.

Тук е затворник.

На вратата се почуква и за миг си задава въпроса дали не е Лайда. В крайна сметка всичко е възможно.

– Влез – казва той.

Вратата се отваря. И тя като леглото е пищно украсена. На прага се появява жена с розова пола и бяла блуза. На шията си носи колие от мъниста. Спомня си колиетата с мъниста на майките, покрити със собствената им кожа така, че приличаха на тумори.

Жената оставя поднос с храна на масичката до леглото. Бекон, яйца, чаша с портокалов сок. Има и препечена филийка, намазана, както му се струва, с масло и мед. Гладен е, макар да усеща слабост в стомаха.

Тя се надвесва свойски над него и слага хладна длан на челото му.

– Партридж – казва жената, – изглежда, вече си по-добре! – Усмихва се, сякаш `u е било мъчно за него и той най-сетне се е завърнал.

В лицето `u долавя нещо познато. Дали не я е виждал като малък на проявите, на които баща му произнасяше речи?

– Да. – Той преглъща и гърлото му се свива от болка. – Откъде се познаваме?

– Сигурна бях, че ще ме познаеш. Той се съмняваше, но аз му казах: „Почакай и ще видиш!“ – Накланя глава. – Партридж, с теб се знаем открай време. Въпреки че никога не сме се запознавали, не и официално. Аз съм Мими – представя се жената. – Грижа се за теб, откакто си тук. – Тя присяда на леглото. – Дъщеря ми също помагаше. В момента е на долния етаж и се упражнява на пианото.

Партридж няма никаква представа за какво му говори Мими. От устата `u се изляха куп думи, но в момента е по-объркан отпреди.

– Къде се намирам?

Тя се усмихва.

– Къде искаш да бъдеш?

Той разтрива очи. Чувства се изморен.

– Искам да знам къде съм.

Мими поема с леки стъпки към вратата, като размахва грациозно ръце, а полата и се поклаща около прасците.

– Заслушай се – казва тя. – Една от сонатите на Бетовен. Чуваш ли я? – Долавя класическа мелодия. – От години ходи на уроци. Няма кой знае какъв слух, но е перфекционист. А това компенсира всичко останало, не мислиш ли?

Тъй като не е убеден, че това е вярно, той не отговаря.

– Къде е баща ми?

– На работа. Работи толкова много. Часове наред.

– Откъде го познаваш?

– Познавам го от години. За бога, Партридж, та аз те наблюдавах как растеш – отдалече, разбира се. С дъщеря ми живеехме, така да се каже, в периферията на твоя живот, нали разбираш какво имам предвид.

Не, нищичко не разбира. Трябва да се концентрира. Трябва да намери Арвин Уийд и Гласингс, които бяха в списъка от доверени хора на майка му.

– Нима не си усетил – продължава тя – майчинския взор, който те следваше навсякъде? Умолявах го да те доведе тук. Умолявах го непрекъснато. Ала той твърдеше, че ще да бъде катастрофално. Но ето, че най-сетне си тук! – Мими се връща със ситни стъпки до леглото му и коленичи. Стиска в юмруци завивката, сякаш всеки миг ще заплаче.

Партридж се надига с голямо усилие и се обляга на таблата на леглото. Отначало вижда лицето `u двойно. Но присвива очи и вижда, че лицето `u е хубаво, макар и ъгловато, с неопределена възраст. Изглежда с десет години по-млада от родителите му и в същото време по-възрастна. Дали не се дължи на жестовете `u? Или на начина на изразяване? Няма бръчки, дори сега, когато го гледа с подканваща усмивка. Кожата `u е стегната.

Изведнъж му хрумва, че Мими е някак фамилиарна с него заради близостта си с баща му. Двете с дъщеря `u са били в периферията на неговия живот. Тя е била майчинският взор, който е бдял над него – може би години?

– Госпожо? – Това ли е думата, която търси?

– Аз съм негова съпруга – отвръща Мими с широка усмивка.

– Какво?

– Всъщност сме младоженци, въпреки че сме заедно от години. Обичаме се. Надявам се, че ще можеш да го приемеш.

Партридж усеща, че му прилошава.

– Значи, след като е убил майка ми, просто се е оженил за теб? – Той изритва одеялото и чаршафите и усеща, че мускулите на краката му горят. Примъква се към другата страна на леглото и прехвърля крака на пода. – Сигурно е било награда за това, че главата `u е гръмнала. Най-сетне свободен!

– Той не е убиец – отвръща спокойно Мими. – Не тълкуваш правилно фактите.

– Та той ме изтезаваше! Знаеше ли за това? Имам късмет, че съм жив. – Все още се чувства на косъм от смъртта, сякаш се е загнездила в тялото му.

– Можеше да имаш баща, който не се интересува от теб, който те е изоставил – като дъщеря ми. Но твоят баща ме прибра в момент, когато никой не ме искаше. Той ни спаси живота. – Мими продължава да се усмихва – усмивката `u е измъчена, излъчва гробовна печал.

– Само че имам баща, който е масов убиец. – Напъва яката на врата си, която е прекалено стегната.