— Това беше вярно.

— Беше?

— Само кравите и планините никога не се променят. Обсъдихме въпроса с капитана си. Той се съгласи, че да служим на Императора, като ти помагаме в твоята мисия, каквато и да е тя, ще бъде сабаш — добро дело.

— Тази доброволна инициатива — поде Стен предпазливо — с имперско разрешение ли е?

— Как би могло да бъде иначе? Съобщението свършваше с думите „В името на Императора“.

Гурките бяха много наивни понякога. В някои случаи изглеждаше, че умишлено постъпват така — използват откритостта си като средство, за да могат да направят това, което са си наумили.

Стен отсъди, че ако Императорът не знаеше — и не одобряваше — тяхната молба, целият ад ще се разтвори пред него. В крайна сметка, една от най-внушителните хвалби на Императора беше, че след покушението гурките са отказали да служат на Тайния съвет, върнали се на Земята и изчакали завръщането на Вечния император.

Стен не остави жегналото го съмнение да се появи върху лицето или да намери израз в думите му. Вместо това се усмихна:

— Много съм поласкан, господа. Ще говоря с командващия ви офицер и с вашия бахун и ще направя необходимите постъпки.

За щастие гурките не бяха побъркани на тема дълги церемонии, тъй че Стен успя да изведе тримата мъже навън, без да засегне честта на никого. После си позволи няколко мига размисъл и един стрег.

По дяволите, помисли си. Защо аз? Защо това? Сигурно ще е добре да бъда много внимателен, когато спомена случката пред Императора. После мисълта се оформи:

Но ако стане — и отида с неколцина гурки, — Императорът със сигурност ще получи блясъка, който твърдеше, че иска. Освен това, добави вътрешният му глас, няма да имам проблеми с опазването на гърба си…

Синд нямаше представа какво става.

Първо Стен я беше поканил на среща. После беше направил странната забележка за оръжията, които не трябвало да се натрапват, но да бъдат съгласувани цветово с тоалета.

Тя се беше опитала да се обади на Килгър, мъж, за когото смяташе, че е на „нейна“ страна. Може би. Каквото и да значеше „нейна“ страна, така или иначе. Тя самата не беше съвсем сигурна.

Разбира се, шотландецът се оказа напълно безполезен.

— Спомняте ли си, господин Килгър, разговора, който проведохме преди известно време? — започна Синд. — Когато казахте, че аз съм, хмм, твърде млада и блестяща, за да си играя на шпионин?

Алекс се опита да си спомни. Смътно.

— Да.

— Стен ме покани на вечеря тази вечер. Имам усещането, че… срещата ни е до голяма степен професионална.

— Добро начало, моме. Бедният човечец не може да върши нищо, което не е свързано с работата. Това ще му докара ранна смърт, страхувам се.

— Но къде отиваме?

— Имаш предвид морално, колективно или исторически?

— Имам предвид, къде ще ме води Стен на вечеря? И как трябва да се облека?

— А. Моя грешка. Мястото е сигурно, и трябва да се облечеш удобно. Удобна рокля. Носи и нещо по-огнено, ако искаш. Аз бих го сторил. Но ще си в безопасност.

— Няма ли да ми кажеш повече?

— Разбира се, че не, Синд. Не смяташ ли — и ти казвам истината, — че имаш някакво излъчване, като се има предвид, че си поизраснала, откакто те видяхме за последно? И ако не беше толкова млада, и ти и Стен не бяхте влюбени, да не мислиш, че нямаше сам да те заведа вкъщи, за да се запознаеш с майка ми? Така че защо трябва да се мъча и да ти обяснявам какво става, като дълбоко в себе си ти си напълно наясно?

Без да изчака отговора, Килгър изключи екрана.

Проклети мъже, помисли си Синд.

Проклети… а после разбра казаното от Килгър. Влюбени? Ти и Стен, с ударение на Стен? Разбира се, тя най-вероятно беше влюбена в него, ако се предположеше, че любовта е нещо, което ти пречи да спиш добре през нощта, кара те да строиш цели дворцови комплекси в облаците, а после да се пренесеш в тях и да се държиш, ако не се контролираш, като някой, който се е инжектирал с опиат.

Но…

Но Стен? Влюбен?

Проклети мъже, реши тя, това е по-продуктивният и безопасен начин да гледа на нещата.

Поне сега знаеше как да се облече.

Облеклото на Синд беше изпълнено с чувственост — проста дреха без яка, с дълбоко деколте, пристегната в кръста и леко разширена над коленете. Нямаше копчета, ципове или велкро, за да е ясно как не се разпадаше. На кръста си имаше обикновен колан. Разбира се, като всички „обикновени, прости и добре ушити“ дрехи, тя беше струвала на Синд една четвърт от последната й премия.

Това, което я правеше специална, освен кройката, беше самата тъкан. Секция „Богомолка“ — свръхелитните оперативни агенти на Имперското разузнаване — носеха най-добрите камуфлажни униформи. Те бяха фототропни, променяха цвета си, за да съответства на обкръжаващата среда.