— Ще получа ли обяснение?

— Не.

— А ще видя ли стаята?

Стен не отговори. Вдигна гарафата и хвърли поглед на съдържанието.

— Стрег?

— Да… стрег.

— Рано е — но ще пия едно, ако и ти ми правиш компания.

Стен откри две корозоустойчиви чаши, напълни ги и подаде едната на Синд. Тя наполовина приседна, наполовина се излегна на едно от канапетата в стаята.

Стен беше срещнал Синд преди много години при обстоятелства, които и двамата биха предпочели да бяха по-различни. Синд беше човешка жена, потомък на елитните воини, които някога бяха защитавали религиозните фанатици на купа Лупус, познат като Вълчите светове. Стен се бе противопоставил на корумпираното военно-църковно правителство по времето, когато работеше като агент под прикритие в секция „Богомолка“.

Когато телата бяха спрели да мърдат, Стен реши — с неохотното съгласие на Вечния император, изправен пред свършения факт, — че новите шампиони и защитници са Бор, изключително нечовешките, запленените от варварството, постоянно наливащите се горили, които бяха местните за купа.

Синд беше израснала в провалила се военна култура — и изучаваше войната. Изучаваше войната, докато тя не се превърна в нейна любов и идея фикс. Присъедини се към Бор и стана воин — снайперистката стрелба и превземането на кораби на абордаж бяха сред специалните й умения.

Част от фикс идеята й от младини беше невероятно непоколебимият мъж, който беше унищожил културата на Джанисарите, нейните прадеди. Човек от легендите, наречен Стен. И по-късно се беше срещнала с него. И беше открила, че не е брадат старец, за какъвто го беше смятала, а все още млад и силен воин.

Водена от възхищението си към героя, тя беше намерила път към леглото му. Стен, изпаднал в шок след бойната мисия, довела до смъртта на целия му екип, не прояви интерес към романтични забежки, особено със седемнадесетгодишно девойче. И все пак беше успял по някакъв начин, напълно случайно, да не накара Синд да изглежда глупаво, нито самия себе си — като пълен идиот.

По време на битката за унищожаването на Тайния съвет те се срещаха отново и отново — но винаги професионално. Някак бяха станали приятели.

После, когато Императорът се завърна и Тайният съвет беше ликвидиран, Синд отпътува със Стен към родните си светове — купа Лупус. Начинът, по който се възприемаха един друг, се беше променил през това време. И все пак… нищо не се бе случило между тях.

А когато Стен беше напуснал, за да поеме новите си задачи като имперски пълномощен посланик, Синд беше продължила да упорства, но не толкова от интерес към ръкопашните кланета, колкото заради изучаването на причините и резултатите от войната.

Сега и двамата отпиха от стрега, потрепериха и отпиха отново.

— Предполагам — каза Стен, — че си дошла като част от моя имперски цирк за дипломатическата мисия на Алтайския куп.

— Там ли отиваме? Алекс каза, че местоназначението е поверително.

— Така е. Можеш да получиш фиша за мястото, където отиваме, от господин Килгър.

В стаята настъпи тишина. Старото сексуално напрежение между двамата затопли безмълвието.

— Изглеждаш добре — подхвърли Стен.

— Благодаря. След последния път, когато се видяхме, реших, че трябва да се запозная по-добре с цивилните дрехи.

Стен я оцени по достойнство — беше се справила страхотно. Синд, едва минала двайсетте, облечена в консервативен елегантен костюм, с късо подстригана коса, лек грим, достатъчен, за да подчертае, без да се натрапва, би могла да мине пред повечето същества за изпълнителен директор на голяма мултипланетарна корпорация.

Никой не би видял — и малцина освен Стен биха могли да го допуснат, — че подметките на обувките й са скривалище за нож, че чантичката й съдържа миниуилигън, а огърлицата й може да послужи и като гарота.

Синд го огледа на свой ред:

— Спомняш ли си първия път, когато се срещнахме?

Стен се задави и стрегът нахлу в ноздрите му — доста неприятно усещане. Синд се засмя.

— Не, не онзи път. Преди това… на банкета, когато бях в редицата на посрещачите.

— Ъъъ… — Стен разрови спомените си. Жената — тогава момиче — беше носила… струваше му се, че просто е била в униформа. Но сметна, че ще се прояви като пълен глупак, ако го изрече.

— Носех парадна униформа — припомни му тя. — Но не това беше първият ми избор.

Сега беше ред на Синд да се обърне настрани, докато обясняваше смутено за лъскавия секси костюм, за който беше платила почти цялата си премия, как го беше облякла, след което го бе разкъсала на парчета и захвърлила.

— Приличах на истинска проститутка — продължи тя. — И… и по-късно осъзнах, че знам само как да изглеждам — и как да се държа — като войник или като войнишка курва, предполагам.

И ето че пак се случва, помисли си Стен. Поради някаква причина Синд успяваше да му каже смущаващи неща, неща, които другите жени му бяха казвали само в разгара на страстта, и то след дълго познанство. И за него важеше същото, осъзна той.