— Ето — изтъкна Алекс. — Виждаш ли колко лесно е да си пацифист, когато концентрираш съзнанието си?

— Свършихте ли с играта, господин Килгър?

— Да, приключих, адмирале. Но трябва да купя на приятеля си балон, както обещах.

Килгър, честен и почтен мъж от света със силна гравитация Единбург, дългогодишен помощник и съучастник на Стен и един от най-добре тренираните имперски командоси, удържа на думата си — купи на неподвижното сега същество балон, преди да се отправят на оглед на бойния крайцер „Виктори“.

— Всичко е в упражняването на натиск — обясни той на Стен. — Като да затиснеш някого с телефонен указател.

— Какво е телефонен указател?

— Доста внушителен кораб — каза Алекс три часа по-късно.

— Да — съгласи се Стен. Той свали сензорната си качулка и спря разглеждането на тройно подсигурените системи за технически анализ на „Виктори“.

Очите на Алекс обходиха стаята, преди да заговори. Наблизо нямаше членове на екипажа, а комуникационната кутия беше изключена.

— Може би остарявам — продължи той, все още колебливо — но начинът, по който е изработена тази гемия, няма нищо общо с корабите в старите времена.

— Имаш предвид преди убийството на Императора?

— Да — кимна Килгър. — В тази тук има твърде много блясък и гравировка, за да се понрави на стария Император. Или си спомням миналото по-добро, отколкото е било?

— И аз си мислех същото нещо — отвърна Стен. Докосна няколко бутона и компютърът послушно показа триметрова холограма на „Виктори“ — тя се материализира във въздуха над масата в столовата, където стояха.

Още една комбинация от бутони и компютърът започна да премахва части от холограмата, като показваше новия боен крайцер от всички ъгли и палуба по палуба.

— Чувал съм, че по замисъл трябвало да бъде нещо като хермафродит, но май са съешили три или четири вида в едно.

Стен кимна в знак на съгласие, Той също не беше доволен. Поради доста причини. Първата беше напълно прагматичната преценка на „Виктори“ като боен кораб. Стен имаше опит със сечива, превозни средства и кораби, които бяха привидно с двойно или множествено предназначение. Почти без изключение това означаваше, че въпросното средство върши няколко неща зле и нищо както би трябвало.

Бойните крайцери например се произвеждаха по дизайн отпреди еони и имаха достатъчно мощ да победят кажи-речи всичко — с изключение на тежките бронирани кораби или флагмани, и достатъчно бързина, за да избягат от по-големите. Доста често обаче този клас кораби беше твърде бавен, за да прехване и унищожи по-малки съдове, а и му беше доста трудно да се изплъзне от преследвачите си. Освен това, след като корабът бъдеше прехванат, неговото въоръжение, достатъчно мощно, за да разбие разрушител или подобен кораб, се оказваше твърде немощно, за да навреди на тежко бронираните бойни кораби, а защитните му системи — активни или пасивни — също бяха твърде слаби.

Стен беше прегледал обещаните от строителя спецификации за „Виктори“ и ги беше сравнил с реалното представяне на бойния крайцер при различните изпитания. Освен ако имперските доставчици не взимаха подкупи — не беше невъзможно, но не изглеждаше особено вероятно, — излизаше, че „Виктори“ е ефективно оръжие.

Императорът беше взел решение крайцерът да се приспособи и за пренасяне на тактически кораби и това се бе оказало съществено за странния му облик. Последната му трета бе превърната в хангари за цяла флотилия от тактически кораби — три ескадрили от по четири кораба всяка. Тактическите кораби бяха от клас „Бълкълей-II“, разработени и усъвършенствани по време на Таанската война. Те бяха малко по-дълги от сто метра игли на разрухата. Бяха конструирани да се приближават скоростно, да ударят с все сила и да се измъкнат. Всичко останало — удобство за екипажа, защитни възможности, броня — беше на втори план или не съществуваше. Обикновено пилотите мразеха тактическите кораби — те изискваха непрекъсната реакция от страна на пилота и не прощаваха, в смисъл че водеха до смърт при най-малката грешка. Стен обаче ги обожаваше.

Така че, от една страна, допълнителните възможности на „Виктори“ бяха нещо, което Стен оценяваше. Но същевременно в задните си отделения крайцерът носеше бомби със закъснител — чувствителни експлозиви, горива и оръжие. Големият хангар и ремонтните станции означаваха, че попадение в тези зони може да доведе до разрушаване на съда. В добавка „Виктори“ беше почти сляп и беззащитен около кърмата.

— Това ще е проблем — отбеляза Килгър. — Ако не можем да се измъкнем, ще трябва да бягаме на заден ход, като бързаме колкото ни крака държат и ги бием с малкия си дамски чадър.

Този образ от земните викториански времена бе в съзвучие и с последната странност на „Виктори“: пълен лукс. Стен вече знаеше, че корабът е луксозен — дори най-низшестоящият чистач имаше собствена каюта. Вътрешните прегради бяха от дърво и камък в голяма част от коридорите. Кухните можеха бързо да приготвят храна и да обслужат имперски конферентни банкети без никакво усилие.

Стен беше благодарен за това, донякъде наистина. Изчистените от всичко излишно бойни машини може и да изглеждаха добре във филмите, но Стен знаеше от собствения си опит на тактически пилот, че три или четири седмици след началото на мисията никому нямаше да се хареса баня, в която трябва да се напъхаш с усилие, за да отмиеш смазката от тялото си.