— Старите нрави бяха най-добрите — изтъкна Даул. Това беше тема, на която можеше бързо да се възпламени. — Понякога мисля, че старите ценности бяха загърбени твърде прибързано.

— Точно такова е и моето виждане.

— Нима?

— Разбира се, но ще трябват сурови мерки, за да се върнем към славните дни на нашите джохиански предци.

— Вярно. За съжаление. Но е вярно.

— Обаче определено не искам да ви въвличам в наистина неприятните събития. Има неща, които трябва да бъдат свършени и които, боя се, ще накърнят репутацията на джохианския войник. Ще имам… Отряди със специално предназначение, обучени и подготвени за изпълнението на поставените им задачи, които ще бъдат отговорни само пред мен и ще бъдат извън обичайната йерархия на военното командване.

Даул засия.

— Колко проницателно от ваша страна, сър.

— Искам вие да командвате редовните ми сили в борбата за възстановяването на мира из славния ни куп. Това ще изисква ясно мислене и непоколебима отдаденост.

— Значи аз съм вашият човек — кимна леко Даул. — И ви благодаря за честта.

— Когато хората ни за пръв път дошли в този куп — продължи Искра, — те били изправени пред враждебна територия, населена с невежи видове и варварски човешки издънки.

— Ужасни времена. Ужасни — измърмори Даул.

— Тогава не сме били толкова много.

— Колко вярно. Винаги съм го повтарял. Не е имало много от нас в онези дни. Но ние сме компенсирали недостатъчния си брой с храброст.

— И още нещо — каза Искра.

— Да, другото нещо беше… а…

— Ум — подчерта докторът.

— Точно така. На езика ми беше.

— За да потиснат тези зверове — съжалявам, но не споделям мнението на модернистите. Те са зверове, нищо повече. За да потиснат тези зверове, нашите предци са възприели тактика, която може да се опише с проста и елегантна фраза. Фразата и всичко, което стои зад нея, е съществена част от джохианското наследство.

— Знам отговора — каза Даул. — Но вашите думи са много по-красноречиви от моите. Моля ви, кажете ги и заради двама ни.

— Разделяй и владей — произнесе тържествено Искра. — Накарахме зверовете да коленичат с това просто средство. Нашите бащи подстрекавали суздалите и богазите. И торките също така. И сме ги настройвали едни срещу други. Дори сме натрупали добри печалби, като сме продавали оръжия на всички страни. Оставили сме ги да се избиват едни други. А после сме пристъпили напред, за да ги поведем.

— За Бога! Трябва да направим същото нещо сега — възкликна Даул, като удари длан в гърдите си, а патриотичното му сърце заби гордо. — Разделяй и владей! Връщане към свещената традиция.

— Значи… ще приемете поста, който ви предлагам?

— С гордост, сър — засия Даул. — С гордост.

Той избърса изплъзналата се сълза от ъгълчето на окото си.

Мениндер имаше малко неугледно имение в центъра на квартала на торките.

Професионалното око на Стен забеляза, че неугледният вид е внимателно изпипан. Стените бяха тухлени и покрити с увивни растения. Големият вход беше стар и хлътнал. Градината отвъд портата беше запусната. Но охранителните кабели, които опасваха стените, бяха ярки и нови. Портата беше подсилена със стомана. И избуялата градина беше използвана за слагането на бодливи плетове и остри папрати.

Разузнаването твърдеше, че Мениндер има пари. Купища като за торк. Но той беше внимателен и не парадираше с тях. И беше изчезнал, когато дракхът се изсипа.

— В траур съм — обясни Мениндер, като хвърли въдицата в зелените води на езерцето.

Стен седна до него. Дъждът беше отстъпил място на изпепеляващо слънце. Но тук, под дърветата, които хвърляха сянка над любимото място за риболов на Мениндер, беше хладно. Торкът дръпна кордата, провери примамката и я хвърли още веднъж.

— Смърт в семейството? Съжалявам да го чуя — каза Стен.

Мениндер свали очилата си, избърса несъществуваща сълза и ги сложи обратно.

— Беше млад братовчед… Загина в „Пушкан“.

Стен понечи отново да поднесе съболезнованията си, но видя циничен проблясък в очите на Мениндер.

— Колко близък беше този братовчед? — попита той вместо това.

Мениндер се ухили.

— Не знам — седми, в най-лошия случай осми. Не бяхме много близки. И все пак беше шокиращо.

— Мога да си представя — каза Стен.

— Толкова съм разстроен — продължи Мениндер, — та се боя, че ще мине поне година, преди да покажа лицето си на публично място.

— Наистина ли мислите, че Алтайският куп ще се успокои за това време? — попита Стен.

— Ако не го направи — отвърна Мениндер, — скръбта ще ме обхване отново. Тъгата е упорита болест. Идва и си отива.

Той изтегли кордата и я метна отново.

— Като треската — вметна Стен.

— Да, но без тревожните симптоми. Човек може да тъжи и да лови риба по едно и също време.

— Странното около този риболов е — отбеляза Стен, — че изглежда изключително целенасочен. Никой не безпокои човек, който лови риба.