Шрифт:
Прахта от гумите на лендкрузъра ги заливаше и Мудин беше принудена да пусне чистачките, за да вижда.
Ребека се хвърли назад, за да види мъжа с револвера през задното стъкло. Тя се подпря, заела позиция между седалките, готова да стреля. Погледът и бе фиксиран по протежение на цевта, пръстът беше на спусъка…
Но зад тях имаше единствено червен завихрен облак прах, който поглъщаше целия свят.
Бежанският лагер, тълпата хора, стрелецът — всичко просто изчезна. Само след няколко секунди беше като че никога не ги бе имало…
Мудин извика нещо, някъде далеч Ребека чу дращенето на радиото, но пулсът и биеше толкова силно в тъпанчетата, че не разбра думите.
Всичко около нея изглеждаше, сякаш се движи на каданс. Тя долавяше и най-малките детайли: миризмата на кожената тапицерия, свитите фигури на задната седалка, резките движения на Мудин, докато се бореше да задържи колата на пътя.
Ребека стискаше дръжката на пистолета толкова здраво, че започна да усеща бодежи в пръстите.
Пясъкът продължаваше да се върти във въздушната струя зад колата и образуваше дълги хипнотични спирали, които така засмукваха погледа, че и беше невъзможно да извърне очи.
После Мудин явно мина през бабуна. Колата подскочи и за няколко мига усещането бе като че летят, носят се свободни почти като насън.
Няколко милисекунди безтегловност — после автомобилът се удари в земята. Ребека се блъсна в гърба на едната седалка, унесът я напусна и тя бе захвърлена обратно в реалността.
— Отговори по радиото! — извика Мудин и в същия миг Ребека откри, че слушалката беше паднала от ухото и и се клатеше до дясното и рамо. Тя бързо я сложи обратно, свали оръжието и седна обратно на предната седалка.
— Всичко ли е наред, Нормен, край?
Гласът на Малмен звучеше притеснено.
Тя отново се завъртя и погледна пътниците отзад.
Министърът и Глад лежаха свити, всеки в своя край на седалката.
— Добре ли сте там отзад?
Никакъв отговор, но две тебеширено бели лица се обърнаха бавно към нея.
— Добре ли си, Ан-Кристин?
Ребека се наведе и бутна министъра по коляното, което беше достатъчно поне, за да получи оцъклено кимване в отговор.
— Министърът е окей, връщаме се във вилата — каза тя толкова овладяно, колкото можа, но радиото сякаш по-скоро усили трептенето в гласа и.
— Разбрано — отвърна Малмен кратко.
Ребека внезапно откри, че пистолетът все още беше в дясната и ръка.
Тя отпусна ударника, прибра оръжието в кобура, след което бавно си сложи колана.
Пулсът и бе започнал да се успокоява, приливът на адреналин постепенно отшумя и тя усети леко гадене да пропълзява на негово място.
— Това беше адски близо…
Без да отмества поглед от пътя, Мудин кимна в отговор.
— За момент си помислих, че е свършено, не разбирам защо той не стреля?
Мудин и хвърли бегъл поглед.
— Не успя да вдигне автомата, преди да го връхлетят.
Минаха няколко секунди, докато Ребека схване.
— Не, не, не войникът — мъжът с револвера, естествено.
— Кой? — Мудин я погледна въпросително.
Преди да успее да отговори, Глад се наведе към лявото и ухо.
— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш всъщност, Нормен? — изсъска той.
2. Flashback
— Ало?
— Добър вечер, my friend, нали там, при вас, вече е вечер… В неудобен момент ли звъня?
— Не, не, съвсем не, чаках да се обадите. На място съм — всичко ли е… готово?
— Всичко е готово.
— А какво е положението с…
— Както казах — всичко е подготвено. Въпросът е дали вие сте? Мисията е рискована, така че разбирам, ако се колебаете… Но истината е, че няма да се справим без помощта ви.
— В готовност съм — няма проблеми!
— Прекрасно!
— Значи кога започваме?
— Скоро, my friend, много скоро…
— Дарфур?
— Ммм…
— За колко време?
— Близо седмица за разузнаване, четири дни с министъра и няколко дни за финални процедури. Общо две седмици, предполагам, зависи също дали ще се прибера с правителствения самолет, или с редовен полет.
Той кимна и се загледа в разтворения сутрешен вестник.
— Това ми е работата, Мике, знаеш го.
— Така е — измърмори той, без да погледне нагоре. — Но това не означава, че трябва да ликувам всеки път, когато отпътуваш за някое опасно място, особено когато има други алтернативи. Какво ще е следващия път — Багдад?
По-скоро Кабул, за малко да и се изплъзне, но тя успя да прекъсне мисълта си, преди да се е превърнала в думи. Избра да запази малката изненада, докато разбере със сигурност, че именно нейният екип ще пътува.
— Ей? — тя изчака, докато той погледне нагоре. — Мога да се грижа за себе си и освен това обичам работата си. Вече сме говорили, че няма да я сменям, така че какво ще кажеш за малко подкрепа, вместо кисели сутрешни физиономии?
Тя задържа погледа му няколко секунди и както обикновено той се огъна.