Но днес ситуацията изведнъж бе обратната.

— Come oil, let’s go! All is good, all is good… — извика офицерът и им замаха енергично да отидат при него, докато двама от войниците му направиха нескопосан опит да отблъснат най-настоятелните от хората при лентата. Но Ребека все още се колебаеше. Шумът от тълпата ставаше все по-силен, но въпреки това и се струваше, че продължава да чува металическия звук от предпазителя на оръжието.

Почти като секундарник при обратно броене.

Клик…

Клик…

Клик…

Несъзнателно тя премести дясната си ръка към пистолета в кобура на колана.

— Трябва да тръгваме — проплака Глад и тя забеляза внезапния страх в гласа му.

Йорансон и Малмен размениха погледи над покрива на колата.

— Какво да правим, Нормен?

Заместникът и имаше право. Тя трябваше да вземе решение.

Опасно?

Безопасно?

Решавай, Нормен!

Естествено, трябваше да отвори вратата и да пусне министъра. Но все още не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред — много повече от разярена тълпа, затворен път или съветник, когото не го свърта.

Гумираната дръжка на пистолета лепнеше под дланта и.

Клик…

Клик…

И внезапно тя го видя. Мъж сред навалицата вдясно. На външен вид приличаше на всички останали крещящи тъмнокожи хора наоколо. Дълга бяла риза, тъмни шалвари и парче плат около главата. И все пак имаше нещо в него, което го отличаваше.

Като начало беше спокоен. Не викаше, не размахваше юмруци, не се опитваше да привлече вниманието и. Вместо това се движеше целеустремено напред, спокойно си пробиваше път между разгорещените си другари по нещастие и се приближаваше все повече.

Мъжът държеше нещо в ръката си и минаха няколко секунди, преди тя да види какво беше то.

Найлонова торба и ако се съдеше по равномерния и яркожълт цвят, още не бе успяла да избледнее и да се набръчка като всичко останало в лагера.

Какво правеше нещо толкова ново и чисто насред преобладаващата мизерия?

Тя засенчи очите с лявата си ръка и се опита да фокусира погледа си. Торбата влизаше и излизаше от полезрението и, скриваше се зад десетки крака, за да изскочи веднага след това от някоя пролука. Яркожълта, гладка и определено отличаваща се.

За миг и се стори, че зърна силуета на тъмен предмет на дъното.

И изведнъж реши!

— Обратно! — изрева тя и хвърли бърз поглед към двамата си колеги, за да провери дали са разбрали заповедта.

— Качвай се обратно, прекратяваме! — извика тя на Малмен, който изглежда не я беше чул през шума от тълпата.

Първоначално заместникът и не реагира, след което кимна кратко и сигнализира с ръка на шофьора на третата кола да даде назад и да им освободи пътя.

— Какво, по дяволите, правиш, Нормен? — изкрещя съветникът и хвана дясната и ръка.

Тя просто се отърси от него.

— Вътре в колата, Глад, освен ако не искаш да останеш! — отсече тя, докато даваше знак на шофьора си да се приготви за отстъпление.

Глад продължи да реве в ухото и, тя не го чуваше.

Мъжът с найлоновата торба бе изчезнал, но тя беше сигурна, че е там, в навалицата, и че все още си проправяше път към тях.

Лендкрузърът зад тях даде няколко метра назад и без да вдига поглед от тълпата, тя удари по покрива на колата, за да сигнализира на Мудин да направи същото.

Колата им започна да се движи бавно назад по неравната повърхност.

Предната врата все още стоеше широко отворена в очакване тя да се качи.

В мига, в който кортежът започна отстъплението си, шумът от множеството премина в бесен рев и внезапно крехкото ограждение около тях се скъса.

Най-близкият войник не успя дори да вдигне оръжието си, преди да бъде погълнат от масата.

Само за две секунди колата им беше обградена. Ръце заблъскаха по капака и предното стъкло — задърпаха дрехите и и се опитаха да я откъснат от отворената врата.

Ребека залитна и за един панически миг за малко да падне.

Пулсът и препускаше, тя се бореше да се отскубне, но нападателите идваха от всички страни.

Ръце посягаха към колана и, към пистолета под здраво приклещената и дясна ръка. Замахна с лявата си ръка към едно лице, намери с коляно нечий чатал и удари с глава назад към глас, който врещеше в ухото и, но нападателите бяха твърде много и всеки момент тя щеше да падне и всичко да свърши.

Изведнъж колата мръдна рязко и тежката врата отнесе достатъчно хора, така че Ребека да успее да измъкне дясната си ръка и да извади пистолета.