— И в какво се състои тази мисия? — попита HP и разлюля билярдната топка пред носа на Кент Хаселквист, a.k.a. number fifty-fucking-eight.

Още реване, действието на сълзотворния газ трябваше да е утихнало, но този явно беше най-голямото cry-baby на света. Ама че скапан лузър бяха избрали! Тая пигмейска пишка ли беше най-доброто, което са могли да изнамерят?

Човекът, който имаше нужните умения за един End Game?

HP поклати невярващо глава, докато побутна Хаселквист с билярдната топка.

— Сега ще я караме спокойно и безпроблемно, или искаш да поиграя малко eight-ball on your ass?

Той развъртя чорапа около главата му и се чу страховито свистене.

— Трябваше да паркирам колата тук и да чакам инструкции — изгъгна Хаселквист. — Това е всичко, заклевам се! — изрева той, след като HP му хвърли скептичен поглед. — Това беше просто Игра, нещо яко. Аз съм Nobody, съвсем обикновен човек — той опита да хване краката на HP умолително. — Моля те, не ме убивай — изрева той към подгизналите маратонки на HP.

Той остави чорапа да направи още няколко кръгчета, после го свали.

— Чупка!

— Аа?!

Хаселквист вдигна нагоре зачервеното си от плач лице.

— Чу ме, чупката! — изсъска HP и кимна към гората. — Ако не си се разкарал до пет секунди, ще ти разбия черепа, схващаш ли?!

Не бе нужно да обяснява повече. Четири секунди по-късно Хаселквист се хвърли с главата напред в храсталаците. Ако се съдеше по скоростта му, пичът нямаше да спре, преди да е стигнал до центъра на Шиста.

И какво сега?

Внезапно чу звънене. Той опипа джоба си и тъкмо тръгна да вади новия си „Сони Ериксон“, когато осъзна, че мелодията беше друга. Звъненето идваше от колата и му трябваха няколко секунди, докато загрее.

Звънеше телефонът на петдесет и осми! Той лежеше на пода, Хаселквист сигурно го беше изпуснал, когато си хапна сълзотворен газ.

Екранът светеше и кратко съобщение гласеше, че има входящо повикване.

По някаква причина, без да знае всъщност защо, той натисна иконката „отговори“ и бавно приближи слушалката до ухото си.

— Ало?

— Добър вечер, скъпи HP, говори Водачът — каза гласът от другата страна.

— Алфа 101 подминава Солентюна — докладва тя на централата.

— Разбрано, Алфа 101 — отвърна операторът.

Тя погледна набързо към Викстрьом. Ръцете на волана, с длани на позиция три без петнайсет, погледът насочен напред. Километражът закован на 120.

Той беше добър колега, истински професионалист, помисли си тя.

HP отвори уста, но челюстите му изскърцаха безгласно и той не успя да отговори.

— Наистина поработи здраво тази вечер, приятелю. За жалост имаш да свършиш още малко работа, преди да се насладиш на заслужената си почивка.

Интонацията му беше мека, почти развеселена. Шведски, с намек за акцент. Лек металически звън освен това подсказваше, че позвънилият използва някакво устройство за изкривяване на гласа или може би преводаческа джаджа.

Винаги си бе представял Водача като мъж, но всъщност гласът можеше със същия успех да принадлежи и на жена.

— Тазвечерната мисия е на стойност 25 000 точки. Ако се справиш, ще натрупаш общо 33 200 и тъй като сме на края на кръга, това означава, че ще бъдеш победител и че Възнаграждението ще бъде твое.

— Кк-какво?! — смотолеви HP.

Мозъкът му се бореше усилено да възприеме новата информация.

— Зззначи ако го направя, ако ви помогна, ще ме пуснете? В смисъл, оохх… ще ми разрешите да се върна обратно в Играта? — обобщи той след няколко секунди объркан размисъл.

— HP, HP, HP — засмя се Водачът и по някаква причина смехът накара HP да настръхне. — Защо си мислиш, че някога си ни напускал?

Всичко вървеше по план, конвоят продължаваше да бъде добре събран зад тях. Разстоянието за сигурност между автомобилите беше почти перфектно. Минаха покрай „Шюмлингеленкен“, Полицейското училище, Йерва круг и вече бяха почти в града.

Оставаха им максимум десет километра път.

— Огледай се, приятелю. Виж къде се намираш! В центъра на събитията. Мястото за развръзка на драмата. И защо? Да, защото ти сам се постави там. Със собствените си сили и воля! Това е изключителен подвиг, всички, които следим авантюристичното ти пътешествие, мислим чака. И съвсем естествено, накрая ще бъдеш възнаграден!

От гласа капеше мед и HP не можеше да не оближе ласкателствата.

— Главната роля е твоя, HP, ти стигна all the way, както вероятно сам би се изразил. Това е твоят End Game, твоят заслужен шанс да се запишеш в историята на Играта, а може би направо и в тази на човечеството.