Шрифт:
Той кимна към раницата си.
— Изневери, данъчни измами, злепоставящи контакти от всякакъв възможен характер. You name it!
Той се засмя и поклати глава.
— Може дори да се стигне до прегласуване… И в такъв случай…
— … PayTag, Блек и Играта са свършени! — допълни Нора.
Сега гласът и звучеше малко по-доволно.
— Никакъв шанс да се съвземат след това. Не само защото най-издирваният човек в Швеция ги е надхитрил и е успял да влезе и да излезе от супер сигурната им подземна инсталация…
HP измърмори нещо, довърши цигарата си и смачка фаса в чакъла.
— … още по-важното е, че харддискът доказва, че те наистина са разработили средство, с което да си присвояват информацията на клиентите. Да подбират това, което е от интерес, и после да преработват данните в продаваем актив. Точно както подозирахме през цялото шибано време!!! Няма начин някой да ги наеме след това…
— Значи всичко свърши… — въздъхна Хаселквист.
— Ние спечелихме, те загубиха. Game over!
HP тъкмо щеше да отговори, но вместо това се спря и вдигна ръка. В далечината се чу звукът на сирени.
След което внезапно настана тишина.
— В колата, бързо — изсъска той.
Ясно синьо небе, нямаше дори самотен облак. Прозорецът в кухнята беше открехнат и пропускаше лек полъх летен въздух. Перфектното време за сватба, оставаше само да поздравят младоженците.
Тя се събуди много преди алармата да зазвъни, в главата и се беше забила през нощта песен на Кент и въпреки че мозъкът и имаше предостатъчно други занимания, на които да се отдаде, текстът продължаваше да върви на repeat в ушите и. Отново и отново…
Не знаеш нищо за мен. Не зная нищо за теб.Тя зареди капсула кафе в еспресо машината и изчака търпеливо тънката кехлибарена струйка да изтече докрай, преди да вземе чашата.
Кафето влезе без проблеми, но със сандвича беше по-зле. От нервност стомахът и вече се беше свил наполовина и не беше останало много място.
Тя затвори очи и си пое две дълбоки глътки въздух, остави настрана чашата кафе и протегна ръце пред себе си. Песента продължаваше да се върти в главата и.
Не знаеш нищо за мен. Не зная нищо за теб.Оставаха само няколко часа, а тя все още не беше взела решение.
Или може би го беше направила отдавна…
Как се чувстваш сега? Нещо изпитваш ли?Пееше Йоке Бери в главата и.
Добър въпрос!
Адски добър въпрос дори.
Странно, но за първи път от много време тя се чувстваше учудващо съсредоточена.
Прехвърли схемата наум, опитвайки се да визуализира маршрута пред себе си. Всеки завой, всяка нова улица. Бронежилетката по тялото, слушалката в ухото — оръжието на бедрото.
Помогна и донякъде, но само след минута музиката се върна обратно.
Не зная нищо за теб…Тя отвори кухненския шкаф и почти по рефлекс взе шишенце с хапчета. Претегли го в ръката си, чу малките капсули да шумолят от вътрешната страна.
Време беше да реши. Какво предпочиташе?
Черно или червено?
Тя отвинти капачката.
— Как, по дяволите, успяха да ни намерят толкова бързо?
— Не знам — изръмжа HP, опитвайки се да се задържи здраво в седалката.
Големият полицейски ван се клатеше наляво-надясно над чакъления път.
— Може би колата може да се проследи, не вярвах, че ченгетата са стигнали толкова напред в развитието си…
Прелетяха през една бабуна и за половин, секунда ванът се отдели от земята. При приземяването HP удари главата си в страничния прозорец.
— Деба!
Той опита да надникне през малкото прозорче на отделението за арестуваните отзад, но всичко, което видя, беше завихрен прахоляк зад буса.
— Колко са? — викна му Хаселквистът.
— Поне две. Сигурно идват и още!
— Чакай, по дяволите, трябваше да се сетим по-рано… — Нора разкопча колана си и се премести на предната седалка. Тя зачовърка полицейското радио и няколко секунди по-късно по говорителите зазвучаха развълнувани гласове.
9150, движат се право към вас, край.
Разбрано!
Хаселквистът се облегна на спирачката, завъртя волана и с контролирано поднасяне сви по един страничен път. Кой каквото ще да казва, но момчето можеше да кара…