– Преша и Брадуел живи ли са?

Финън не помръдва. Защото не знае.

Лайда

Телена клетка

Лайда отново прекрачва в рамката на месинговото легло и свива колене към гърдите си – студено е. Не е сигурно дали майките ще дойдат да я вземат. Във всеки случай сега е сама. Била ли е някога сама? Наистина сама? Свободна?

Тя не прилича на заключената в клетка телена птица, която преди време бе направила. Не е толкова крехка. Като стегнат възел е. Каквато е била в самото начало – купчина клетки, подредени така, че да образуват нея, а не някого друг. Нея. И сега не `u се вярва, че е сама тук. Ето в какво се бяха превърнали клетките. В някого, който вече не е момиче, който няма да последва Партридж, поел към стария им живот. В момента тя не прекосява Мъртвите полета, влачейки се подире му. Прекрасното усещане за свобода не може с нищо да се сравни; но се смесва с острата болка от липсата на Партридж. За миг я обзема носталгия по момичето, което е била, преди да каже на Партридж, че не може да тръгне с него. Това момиче също го няма вече. Превърнала се е в друг човек, когото почти не познава. Различна е. Тя вдига лице към небето, защото може, защото то е там. Отново вали сняг. Толкова лек, че не е сигурна дали пада надолу, или се носи нагоре.

Сняг.

Партридж

Предател

Вече няколко часа Партридж и Хейстингс вървят в мълчание. Хейстингс навярно е програмиран да бъде пестелив на думи, да ги използва разумно, внимателно и ясно. Но какво е извинението на Партридж? Просто не му се говори. Представя си лицето на Лайда, изражението `u, когато го бе целунала по бузата. Вече я няма. Вече е далече от него. Беше се сбогувала.

Партридж вижда белия Купол, който се издига на север, неясен образ сред сивите снежинки. Чувства се по-самотен от всякога, страхът го пробожда като с нож.

– Е, Хейстингс – започва Партридж, опитвайки се да се откъсне от мислите си – как са родителите ти? – Подозира, че Хейстингс няма да му отговори.

Но Хейстингс го измерва с остър поглед – сякаш тъкмо си е спомнил, че има родители. Оглежда спокойно хоризонта, все едно не бе чул въпроса.

– Майка ти винаги изпращаше от онези кексчета в кръглите ламаринени кутии, помниш ли? А когато я нямаше наблизо, баща ти разказваше вицове. – Двамата бяха високи и слаби, синът им приличаше на тях. Вицовете на баща му бяха вулгарни, сякаш искаше да се впише сред момчетата – нещо, което желаеше и самият Хейстингс. Ето, че най-сетне е успял, в известен смисъл. Дали е щастлив? Специалните сили изпитват ли чувства – радост например? Родителите му знаят ли, че са изгубили сина си, макар да е още жив?

Партридж иска да разрови паметта на Хейстингс, да пробуди стари, закърнели чувства. Коя част от същността на приятеля му е още тук и коя е безвъзвратно заличена?

– Уийд успя ли да говори с момичето? Онова, на което изпращаше съобщения с лазерната химикалка. Помниш ли? Ти го наричаше тъпак, задето искаше да общува с някакво си глупаво момиче.

– Арвин Уийд е ценен.

Добро начало.

– Ценен ли?

Хейстингс кима.

– Успя ли да се сприятелиш с момичето от танците? Онова, с което си говореше?

Хейстингс се заковава на място. Започва да бърника из механизмите на снаряжението си, като че ли проверява дали работят.

– Значи, Лайда остава тук. Предполагам, че вече си го разбрал. Но още нищо не е приключило между нас.

Хейстингс спира и поглежда Партридж с нещо като съчувствие. Е, все пак някаква емоция.

– Какво според теб ще прави баща ми с мен? Мислил ли си за това?

Хейстингс не отговаря.

Партридж го перва по ръката – малко по-силно, отколкото е искал.

– По дяволите, Хейстингс. Говори с мен. Какво, по дяволите, иска той от мен?

Хейстингс вдига поглед към Купола. Очите му са насълзени. Тръсва глава.

– Какво? По-лошо ли е отпреди?

– Ария Флин – изрича Хейстингс. – Възраст: седемнайсет. Приблизителен ръст: сто и шейсет сантиметра. Приблизително тегло: петдесет и един килограма и осемстотин грама. Цвят на очите: светлокафяв. Медицинско досие: чисто.

– Ария Флин. Така се казваше момичето от танците! Момичетата Флин – тя има и сестра. Сузет.

Хейстингс ускорява крачка.

Партридж се затичва, за да го настигне.

– Щом помниш Ария Флин, значи помниш и времето преди да замина. Нали?

– Тогава светът ни бе съвсем малък – отвръща Хейстингс. – Оказа се, че е много по-голям.

– Да, но е опожарен.

Хейстингс не отговаря.

– Подслушват те, нали? Очите, ушите, бомбата в главата ти?

Хейстингс продължава да върви.

Партридж го сграбчва за ръката – за бицепса, където няма оръжия, а само мускули, нервни окончания и истинска човешка плът. Хейстингс се обръща и го поглежда. – Защо дойде да ме вземеш? – пита Партридж, давайки си сметка, че той не може да му отговори, че вероятно всяка дума се записва, но въпреки това не може да се сдържи. – На моя страна ли си? Мога ли да ти вярвам?

Хейстингс мълчи. Сивкавите снежинки се носят около него. Спомни си снежната сфера на Лайда – разклащаше я с чувството, че е затворена в нея.

– Нещата не се развиха, както очаквах. Всичко се обърка, Хейстингс. Баща ми уби майка ми и брат ми. Седж беше от Специалните сили, също като теб, и имаше бомба в главата. Помниш ли, вечерта преди танците говорихме за тези бомби? Аз твърдях, че не са истински, но ти беше убеден в обратното. Оказа се прав. А сега Седж и майка ми ги няма. Мъртви са. Сега той може да убие и нас.