„Виктори“ се плъзгаше в процепа между два широко разтворени купа. На екрана, настроен за човешките възприятия, човешките пространствени предубеждения и виждания, малката флота проблясваше в черната нощ като огромни светли облаци от двете страни. По-детайлен екран би показал малки петна от светлина вляво и вдясно по посока на „Виктори“. Това бяха набързо събраните флотилии на богазите, решени да защитят главния си свят и купа вляво, а отдясно, в средата на мрака, който представляваше процепът, бяха атакуващите флотилии на суздалите. Бойната зала, разбира се, щеше да покаже всеки свят и кораб в границите на предварително зададено разстояние.

„Виктори“ щеше да се появи точно по средата между двете флотилии след…

— Време до контакта? — поинтересува се Стен.

— Приблизителна оценка — два корабни дни, сър. Точна…

— Не е нужно. Благодаря, командире. Има ли информация, която да навежда на мисълта, че те знаят за идването ни?

— Не, сър.

Това не беше учудващо — едно от големите предимства на имперските кораби беше много по-добрата сензорна система. И още едно доста секретно предимство: преди АМ2 да се зареди на неимперски кораб, му беше добавян допълнителен „кожух“, който беше производен на Империум Екс. Всеки неимперски кораб, който използваше междузвезден двигател, щеше да произведе слаб пурпурен отблясък на екрана, отблясък, който можеше да се засече от по-голямо разстояние, отколкото немодифицираните следи на имперските кораби. Не беше много — но достатъчно, за да се печели по някоя война от време на време.

— Целта на нашата малка игра — започна Стен — очевидно е да не позволим на суздалите и богазите да се избият едни други. И също така да не им позволим да решат, че някой, който се намесва в кръчмарска свада между приятели, заслужава да си го отнесе.

Няколко от офицерите прикриха усмивките си. Адмирал Мейсън не правеше такива брифинги.

— Така — продължи Стен. — Очевидно единственият начин да постигнем това е с отчаяни мерки. За щастие, адмирал Мейсън е, както знаете, един от най-изкусните имперски лидери в заблуждаването на противника.

Стен искаше да се изрази различно, да каже, че Мейсън е пълен с дракх и следователно по-квалифициран за отчаяни планове, отколкото всеки друг адмирал, когото познаваше, но се въздържа.

— Двамата обсъдихме проблема и той даде някои интересни предложения. Аз също успях да добавя малко идеи, които заслужават да се обмислят. Нашият план ще се осъществи на пет стъпки. Фаза едно е подобаващо гадна. Фаза две е благородна. А фаза четири може да спечели на някого медал или два. Фаза пет ще е пълна и откровена нечестност.

— А фаза три, сър? — въпросът бе зададен от капитана на разрушителя „Принстън“.

— Това е моята евтина идея — каза Стен. — Всички ръце на борда на „Виктори“ прекарват свободното си време в работа над нея.

Стен прегъна пръстите си несъзнателно. „Всички ръце“ не беше преувеличение — неговите собствени го боляха от металните стружки и дървените трески, забили се в пръстите и дланите им.

— Ще стигнем и дотам. Фаза едно ще започне незабавно, докато продължаваме с брифинга. Наредете на всички оръжейни офицери и екипите на „Кали“ да заемат бойните си постове.

Ракетите „Кали“, сега вече пето поколение, бяха чудовищни унищожители на кораби. „Кали“, клас V, бяха вече почти тридесет метра дълги, като нарастваха не само като размер, тъй като при всяко следващо поколение се подобряваше системата за насочване, следене, чувствителността на сензорите и системите за електронно противодействие, Енергията идваше от АМ2 — „Кали“ бяха всъщност миниатюрни звездолети. Единственото, което не бяха намерили за нужно да подобряват от поколение на поколение, беше мощността. Шейсет мегатона все още бяха достатъчни да разбият всеки военен кораб. Дори „Форез“, таанският боен кораб, който си оставаше най-могъщият боен кораб, „изстрелван“ някога, беше изваден от строя с „Кали“.

„Кали“ летеше към целта си под прекия контрол на оръжейните офицери. Контролната система използваше шлем, който улавяше мозъчните вълни. Управлението беше еволюирало от старите ръчни джойстици и малки дросели до неволеви или волеви нервни реакции на „пилота“. „Кали“ също така можеше да бъде пусната в автоматичен режим на самонасочване. Но това се правеше при специални обстоятелства — оръжейните офицери бяха избирани заради силните си инстинкти, превъзхождани само от тези на потенциалните пилоти на тактически кораби, и предпочитаха да си играят на лъжекамикадзета.

Фаза едно беше пускането на всички налични „Кали“.

Те бяха изстреляни от гнездата си във „Виктори“ и разрушителите при пълна скорост за тридесет секунди, а после двигателите бяха изключени. Ракетите се разгърнаха пред имперската ескадрила.

Зад тях идваха тактическите кораби на „Виктори“, които следваха същата схема на движение.

Това беше фаза едно — сляпата карта на Стен.

Фаза две се започна по-късно, когато дежурните офицери докладваха задействането на алармите във флотата на богазите. Те бяха „видели“ идващия неидентифициран кораб — всъщност „Виктори“. Тъй като очакваха суздалите, техните сензори бяха добре настроени, незатруднени от излъчванията на собствените им двигатели. Стен изчака няколко корабни часа, като нареди да не се отговаря на никакви предизвикателства от страна на суздалите и богазите, после събра човешките си актьори за следващата част от плана.