— Вслушай се в тези инстинкти — каза Императорът.

— Веднага след появата ми тези фракции — човешки и чуждоземни, си пробиха път до посолството, всеки от водачите им искаше да бъде новият главатар. Накарах ги да изчакат официална покана. Привиках ги един по един.

— И си се позабавил, вероятно — прекъсна го Императорът. — Изчакал си да се поизплашат и да започнат да си припомнят греховете си срещу мен. Харесва ми как си действал.

— Всички са в своите квартали в момента. И на своите родни светове нищо не би трябвало да ги тревожи, освен личните им проблеми. Ближат раните си. Мислят, че нещата биха могли да бъдат по-различни. И в този случай, сир, самото мислене може да е в наша полза. Разбира се, всяко от тези същества има собствена представа за рай, където да добрува собствената му група. Лично аз смятам, че дълго време наоколо ще има само ад.

— Освен ако не променим нещата — каза Императорът.

— Освен ако не ги променим, сир — съгласи се Стен.

— Като за начало — поде Императорът — ти изпращам батальон от имперски гвардейци. Това би трябвало да помогне положението да се задържи, каквото е.

Стен подскочи.

— Толкова много… сир. Надявах се на екип от „Богомолка“. Ако не се набиваме на очи и нещата не проработят… няма да ни винят толкова. Пък и наистина ми се струва, че мога да постигна повече със скалпел, отколкото с чук.

— Не мога да рискувам — възрази Императорът. — Получаваш батальон. Вече ми се присмиват. Добре. Ще ти изтъкна още една причина. Имам и друга цел.

— Да, сир.

— Нещо друго? — попита Императорът.

— Да, сир. Сред всички тези обесници има един доста добър кандидат, който да поеме управлението. Дори и само временно.

— Кой? — едничката дума беше изпълнена с предпазливост. Стен обаче осъзна това доста по-късно.

— Мениндер, сир. Торкът. Той е хитър мошеник. Но е едничкото същество, което всички уважават. Списъкът с враговете му е доста малък. И смятам, че може да накара хората да го слушат, докато нещата се успокоят. Дори може да им даде тласък в нужната посока.

— Добър избор — отвърна Императорът. — Само че… както каза ти, вероятно ще е просто временно решение. Имам един кандидат наум, който да заеме поста за постоянно. — Той отпи от скоча. — Името на човека е Искра. Доктор Искра. Джохианец е.

Стен сбърчи вежди. Беше чувал това име. Смътно си спомняше. Все пак сведенията бяха достатъчни, за да е наясно, че Искра е много уважаван. Но Стен беше още толкова нов в тези земи, че трябваше да приеме на доверие оценката на Императора за безупречните качества на доктор Искра.

— Вече говорих с него — продължи Императорът. — Един от корабите ми ще го вземе всеки момент. Би трябвало да стигне при теб след няколко цикъла. Той е другата причина да изпратя батальон гвардейци. Доктор Искра ги поиска. Те ще му служат като лична охрана. Отначало.

— Много добре, сир.

Вътрешният глас на Стен нададе тревога при вестта, че Искра е поискал войските, преди да дойде в Алтайския куп и да се запознае с обстановката. Той потисна тревогата си. Но не я изключи от съзнанието си.

Най-важното в случая беше всичко това да сработи. Стен не беше възприел нито един от традиционните лоши навици на служителите на министерството на външните работи, като да поставя егото си на пътя на възможното решение.

— Нещо друго? — попита Императорът, Изглеждаше нервен, изгарящ от нетърпение да се заеме с други дела.

— Не, сир.

— Тогава… до следващия ти доклад… — Императорът се приведе напред и натисна някакво копче на бюрото си.

Но докато холографският образ на Стен от залата на джохианското посолство изтъняваше, Императорът бързо провери изражението му. Беше изпълнено с подобаващото уважение. А после Стен се стопи.

Вечният император разсеяно вдигна питието си и отпи, потънал в размисъл. Пълната концентрация беше сред много умения, които бе усвоил през всички тези векове на съществуването си. Отдели на Стен цели пет секунди пълна концентрация.

Беше ли му верен? Без съмнение. И Императорът го беше обсипал с много почести. Но малко същества разбираха колко голям герой е Стен всъщност.

Може би за първи път Императорът осъзна колко е щастлив, че Стен е на негова страна. По някаква причина тази мисъл не беше изцяло успокояваща.

Императорът скъта ядката от неудобство настрани. По-късно щеше да намери мястото й в голямата картина. Освободи ума си от задачата, с която се занимаваше.

Имаше друг мъж, чиято помощ му трябваше. От потайната — и смъртоносна — разновидност. Да. Не трябваше да поема рискове в случая с алтайския въпрос. Никакви рискове.

Предаванията бяха изпълнени с коментари за бляскавото спускане на „Виктори“. Императорските експерти обрисуваха пред медиите драматични картини за пътя на кораба над обзетите от благоговение джохиански тълпи и за триумфалното посрещане, което Стен беше получил при кацането си в посолството.