Един долнопробен хотел в Солна щеше да свърши работа. Cash payment, безплатен Wi-Fi, без охранителни камери и още по-важно — без любопитни въпроси.

Манге се беше натъкнал на проблеми. Явно чертежите на сградата не бяха публични, но имаше начини това да се заобиколи. Просто се искаше малко повече време. Все някой имаше чертежите. Ако общината не искаше да ги даде, трябваше да се пробва с фирмата строител, електротехниците, пичове, които се занимават с ОВК [142] или някъде другаде. В Швеция, страната на публичността, човек рано или късно намираше това, което търси, стига да се разровеше достатъчно дълбоко. А Манге познаваше хора, които бяха адски добри в това да ровят.

Почти като че имаше своя собствена ферма за мравки в киберпространството.

Така че докато неговият BFF попаднеше на нещо, той трябваше просто да се скатава и да запълва празнините в плана си.

Като начало трябваше да реши какво точно ще направи once he was inside.

Срещата им не беше протекла така, както тя си представяше. Но все едно, така всъщност беше много по-добре. За известно време беше почти… щастлива.

Стояха и се усмихваха леко един на друг. Като при онези клиширани глупости, които всъщност мразеше. Без да отговаря директно на въпроса му, тя все пак го бе направила, просто като се усмихна.

И какво означаваше това?

Че сега имаха връзка, истинска връзка?

Така и се струваше, но не беше напълно сигурна. Чувството беше едновременно хубаво и притеснително.

И като стана дума за притеснително…

Когато получиха сметката, той бе принуден да изпразни джобовете на якето, за да открие портфейла си.

В продължение на няколко объркани, но доста развлекателни секунди, той мислеше, че го е изгубил, но, естествено, той изскочи от последния джоб.

И тогава тя видя мобилния телефон: сребрист, гладък, без копчета и тя си спомни, че вече го беше виждала веднъж, на бюрото му преди няколко седмици. И внезапно осъзна още нещо — че и напомня на един друг телефон, на който бе попаднала не толкова отдавна и който сега лежеше при изгубените вещи в полицията. Моделите страшно си приличаха, може би дори бяха идентични. Но точно когато тя протегна ръка, за да го обърне и да провери дали има номер на задната страна, той го грабна и го прибра в джоба си. Тя не можа да прецени дали той го направи нарочно, или просто в бързината, докато облекчен връщаше нещата си в джобовете.

Но цялата случка я остави с неприятно усещане.

А после дойде и това с бележката…

крещеше хартийката вътре в шкафчето и и на нея отново и беше трудно да го отрече.

Тя беше ядосана. Не, ядосана не беше правилната дума, по-скоро побесняла. Въпреки опитите и да бъде искрена, да поеме отговорност за това, което в действителност се бе случило онази вечер, бележките продължаваха да се появяват. Същите бели залепващите се листчета с логото на полицията, същият добре познат почерк с червено мастило.

Този път не по-малко от четири предупреждаващи удивителни, като че самото съобщение не беше ясно като бял ден. Тази глупост трябваше да приключи!

Така че какво да направи?

Единственото, което и идваше на ум, беше отново да опита да стигне до дъното на това, което я измъчваше. Да си каже всичко веднъж завинаги, без извинения или измъквания.

Беше пробвала няколко пъти, беше набрала номера, но в последния момент я беше хванало шубето и бе затворила при включването на секретаря.

Така или иначе, трябваше да стане след смяната и.

В момента правеха курсове между „Арланда“ и Сити. Важните клечки от ЕС пристигаха и заминаваха постоянно, откакто председателството на Швеция влезе в сила. Земеделието и рибарството вече бяха уредени, министрите на околната среда работеха с пълна сила, а след няколко дни положението щеше да стане още по-сериозно, тъй като идваше време за среща на външните министри.

Вахтола вече беше предупредила, че на път е някоя наистина голяма клечка, вероятно от Америка или Русия. Може би и двете?

Спряха пред „Гранд Хотел“, слязоха бързо, обходиха околността с погледи зад слънчевите очила и кимнаха кратко на стационарния екип, който ги посрещна на входа.

Всичко мина спокойно, изпратиха виповете вътре и после продължиха нататък към следващата дестинация. Работеха на пълна скорост, без почти никакво време за мислене. Устройваше я перфектно!

HP чу пиукането от лаптопа и скочи от леглото.