Той прочисти гърло и се изхрачи в копривата.

— Докараха някакви костюмари и трябваше да подпиша цял куп документи, но всички бяха просто различни варианти на правило номер едно: Никога не говори за Играта! Когато бях готов, дойдоха да инспектират и щом одобриха свършената работа, оставаше само да им върна ключовете, картата за достъп, всичко. Благодаря, ние поемаме оттук. Предложих им да остана на работа, да бъде системен администратор на фермата. Не исках почти никакво заплащане, само да продължа да работя с всичко — както сървърите, така и това, което бях видял от Играта, звучеше толкова примамливо…

— Но…?

— Благодаря, но не, имаме си наши хора. И това беше! Просто се отърваха от мен след всичките ми усилия. Картата ми сигурно е била блокирана още преди да напусна сградата, а след това бях забравен. Няколко пъти опитах да се включа в системата от разстояние, но всички вратички бяха затворени. После получих малък поздрав от Водача и за съжаление, точно като теб, не бях достатъчно умен да се вслушам…

Той дръпна дълбоко и после бавно издиша дима докато клатеше глава.

— Беше ми трудно да зарежа всичко, това беше моят Магнум Опус. Най-великото ми постижение, нещо, с което само шепа хора по света биха могли да се справят сами и то за толкова кратко време. Но не получих никакво признание, просто благодаря за кафето и край. Какъвто си бях глупав, продължих да пробвам да вляза в системата. Може би вярвах, че ако намеря проблеми, неща, които са се объркали и аз мога да ги поправя и всичко да заработи още по-добре, те ще осъзнаят, че се нуждаят от мен и щяха ме пуснат обратно. Ще осъзнаят, че съм сила, с която да се съобразяват! Но не можеш да направиш comeback. Оставят ли те навън, никога повече не те пускат обратно!

HP преглътна.

Това не беше точно съобщението, на което се бе надявал.

— И какво се случи? — попита той, въпреки че вече подозираше какъв ще е отговорът.

— Внезапно започнаха да се появяват проблеми. Инсталации, които бях правил на други места, крашваха, програми се оказваха заразени с вируси и клиентите ми полудяха. Освен това банковите ми сметки бяха блокирани, телефонът и интернетът бяха спрени без предупреждение, случваха ми се всякакви неприятности. Работех денонощно, за да оправя нещата, но след някоя и друга година бизнесът ми беше смачкан. Същото важеше и за мен, горе-долу по това време се разболях.

Ерман внезапно започна да звучи уморено.

— Така че плюх на всичко и се изтрих от картата. Няма да ме намериш в никакви регистри, никъде — добави той доволно. — На практика не съществувам. Нямам граждански номер, банкови сметки, карта за ICA [98] или абонамент за телефон, електричество или вода. Напълно извън полезрението на Големия брат!

— Но как ти се получава, имам предвид, все пак ти трябват пари?

— За всичко си има решение, ако човек има желание. Иска се планиране и труд, но е възможно. Спомни си, че не толкова отдавна интернет беше чиста научна фантастика! Карам го old school, само кеш и low tech. Всъщност работи по-добре, отколкото би повярвал човек!

HP поклати глава със съмнение. Той по-скоро би вдишал дълбоко няколко пъти от ауспуха на колата, отколкото да изживее остатъка от живота си така. Без телевизия, без интернет, даже без електричество! Съвсем сам, на тъмно в пущинака. Като се има предвид и това, на което го бе подложила Играта, нямаше нищо чудно, че Ерман беше на ръба да превърти.

— Тази ферма — каза той внимателно. — Къде точно се намира?

Ерман изсумтя.

— Ти къде, по дяволите, мислиш? Къде може да се направи сървърна ферма с такава големина? Къде има най-добра връзка с интернет, най-стабилен трафик и най-добра среда за пренос на данни? Помисли малко! Къде се намират всички големи риби тук, горе? Собствената Силициева долина на Северна Европа?

Минаха няколко секунди докато претовареният мозък на HP направи връзката.

— Шиста [99] — прошепна той почти с преклонение.

— Бинго! — отговори Ерман и се засмя. — Въпреки всичко не си съвсем изостанал!

— Нила, има нещо, което искам да си изясним, нещо важно, и бих оценила, ако отделиш няколко минути да поговорим.

Добра реплика, съвсем според планирания сценарий.

Все още цареше тишина, но Нила поне не беше затворила. Ребека я чуваше да диша от другата страна на слушалката. Тежко дишане, като че беше тичала, за да успее да вдигне. Ребека изтълкува тишината като вид насърчаване.

— Бих искала да ти обясня какво стана онази вечер и защо. Как всичко се случи така, както се случи. Но най-добре да не е по телефона. Мислиш ли, че може да се срещнем някъде и да поговорим?

Тя се напрегна максимално, за да звучи спокойно и овладяно. Сякаш това, което искаше, не беше голяма работа, просто разговор между двама възрастни, за да изяснят това-онова.

— Мисля, че бях достатъчно ясна в писмото, Ребека.

Гласът на Нила беше леден.

— Нито аз, нито някой друг в семейството ми има нещо да ти каже. Бъди добра и не ми звъни повече!