— Разбира се — отвърна устата и непокорно и след четиридесет и пет минути те седяха в малък тайландски ресторант във Васастан и за свое удивление тя откри, че и е приятно, наистина приятно, просто да си поговорят.

Окей, какво щеше да прави сега, мамка му?

Нямаше бачкане, нямаше кинти, скаран със сестрата, апартаментът необитаем и може би най-лошото — изхвърлен от Играта!

Козела му разреши да спи на дивана няколко дни, но врявата и всички напушени, проклети dweebs, които, изглежда, висяха в апартамента нонстоп щяха да го побъркат. Тея нещастници нямаха ли работа за вършене?

Трябваше му време да помисли, да прегледа опциите, които имаше, и да планира действията си. Не че списъкът беше особено дълъг…

Както обикновено, Манге беше най-отгоре. Неговата вещица не беше особено радостна, но явно религията им повеляваше както гостоприемство, така и милостиня за бедните, така че тя нямаше много голям избор. Което не означаваше, че Бетул ще се въздържа да го гледа накриво при всяка възможност, напротив, тя беше твърде усърдна в това отношение. Но на HP не му дремеше и той си лежеше удобно опънат на най-хубавия им диван от ИКЕА.

HP/Ислям — 1, Хексан Сюртант [76] — 0.

Поне това беше някакъв повод за радост. Както и фактът, че вече имаше достатъчно време за размисъл. Бетул не обичаше компютри, което беше леко абсурдно, като се има предвид с какво се изхранваше съпругът и. Но тъй като тя беше шефът на семейство Ал-Хасан, в апартамента нямаше „PlayStation“, компютър или дори филмови канали, които да нарушават концентрацията му, така че HP най-накрая разполагаше с време да мисли.

Бачкането можеше да почака, имаше пари като за още няколко дни и нещо сигурно щеше да изскочи. Апартаментът му щеше да бъде ремонтиран след седмица-две. Пребоядисване, нов паркет и нова външна врата, на сметката на застрахователната компания. Страшен късмет, че Бека беше плащала най-важните сметки, когато неговите финанси секваха.

Така че как можеше да и се реваншира?

За съжаление нямаше добър отговор на този въпрос.

Бека му беше адски сърдита и с пълно право. Този път беше прекрачил границата, при това с много. Но в действителност не бе имал избор. Тя не трябваше да бъде забъркана, поне не повече, отколкото вече беше.

За жалост, изглежда, беше твърде късно. Явно го бяха наблюдавали по някакъв начин. Открили са, че тя му е била на гости и са си помислили, че пак се е раздрънкал. Някъде един телефон беше замигал и един играч, може би дори някой скапан новак, беше получил за задача да даде урок на плямпалото, също като неговата малка лекция на вратата на горилата в Биркастан.

Малка доставка по домовете `a la Водача.

Според фуражките неговото обаждане на спешна помощ не беше първото. Някой беше позвънил няколко минути по-рано, предполагаемо още докато подпалваха апартамента, така че най-вероятно не бяха искали да го убият. Поне не и този път.

Това го върна към първоначалния въпрос. Какво да прави? Да не очакваха, че просто ще забрави всичко, ще си мълчи и никога повече няма да мисли за Играта? Можеше ли да го направи, дори и да искаше?

Освен онова с камъка и сестра му, него го блъсна кола, пребиха го, подложиха на разпит трета степен, изкараха му ангелите и накрая почти го изгориха.

С други думи, имаше предостатъчно причини да бъде pissed.

Но най-смахнатото в цялата каша беше, че въпреки всичко, което му бяха причинили, той продължаваше да мечтае да се завърне, да спечели благоразположението им и да продължи да играе.

Отново да стъпи на пистата и да чуе приветствията на хората.

Разбираше, че това не е правилно, беше си направо болно всъщност, но въпреки това не можеше да прогони мисълта.

Ами ако можеше да се свърже с някого, може би със самия Водач? Да помоли за извинение и може би да получи нов шанс? Въпросът беше само как да стане. За съжаление нямаше адрес и телефон за контакт, а HP подозираше, че нито „Ениро“ [77] , нито „Гугъл“ щяха да свършат работа.

Телефонът все още беше в него, но след пожара не показваше признаци на живот. Батерията сигурно вече беше изтощена. Но часовете лежане на дивана все пак му дадоха една идея. Всички нови телефони бяха един вид малки компютри. Имаха поне два различни вида памет, откъдето вероятно можеше да се изкопае нещо полезно, стига да знаеш какво правиш.

Luckily, той разполагаше с правилния човек за работата. Взет директно от „Хиляда и една нощ“, неговият собствен неохотен домакин, най-разнеженият съпруг на света, the artist formerly known as… Манге!